Не ми харесваше особено начина, по който се развиваше разговорът. Бях уредил с третата на Вастра да доведе тук момичето, далеч от приятеля й, тъй че да мога да я прослушам насаме. Но не се получи точно така. Напротив, май тя ме накара да разбера, че е личност — ситуация, която бе лоша сама по себе си и още по-лоша заради това, че ми позволи да се видя колко струвам аз самият.
— Може да си права — казах след около минута. — Но със сигурност поне ще се опитам.
— Да не се разсърди?
— Не — отвърнах, послъгвайки, — навярно съм малко уморен. А утре ни чака дълъг път, така че ще е по-добре да ви заведа у дома, госпожице Кийфър.
V
Въздухолетът ми стоеше край площадката за кацане на космически кораби и до него се стигаше по същия път, който водеше и до самата площадка. С асансьор до шлюза за повърхността, после с трактор-такси, който да ни пренесе през сухата изтерзана повърхност на Венера, брулена от вятър със скорост триста километра в час. Обикновено държах въздухолета под обвивка от пяна. На повърхността на Венера нищо не се оставя свободно и на открито, ако искате да го запазите; дори и да е направено от хромирана стомана. Бях му свалил пяната, когато го проверявах сутринта и натоварих припасите. Сега беше напълно готов. Можех да го видя през перископа на влекача, сред зелено-жълтия сумрак навън. Кочнър и момичето също биха могли да го видят, ако знаеха накъде да гледат, но възможно бе и да не са го разпознали.
— Скарани ли сте с Дори? — извика Кочнър в ухото ми.
— Не — викнах аз в отговор.
— Няма значение, дори и да сте. Не е задължително да се харесвате, просто правете това, което искам от вас. — Той замълча за момент, за да успокои гърлото си. — Господи, какъв вятър!
— Зефир — отвърнах аз. Не казах нищо повече, сам щеше да го разбере. Зоната около площадката за кацане бе естествена област на спокойствие — по венерианските стандарти. Теченията покрай планините издигат най-свирепите ветрове нагоре, така че единственото, което достига до нас, са един вид дребни остатъци от завихряния. Добрата страна на това е, че излитането и кацането са относително лесни. Неприятната обаче е, че някои от тежките метални примеси в атмосферата се отлагат върху площадката. В онова, което на Венера се приема за въздух, има пластове от червен живачен сулфид и живачен хлорид в долните слоеве, а когато се изкачите и попаднете сред красивите и пухкави облаци, ще откриете, че част от тях са хлорна и флуорна киселина.
Но и това има как да се избегне. Навигацията на Венера е в три измерения. Доста лесно е да се придвижва човек от точка до точка — транспондерите ще ви свържат към радиолокационната мрежа и непрестанно ще нанасят местоположението ви върху картите. Трудното обаче е да се определи подходящата височина и затова аз и въздухолетът ми струваме на Кочнър един милион долара.
Стигнахме до въздухолета и телескопичният хобот на влекача се протегна към входния му люк. Кочнър наблюдаваше през перископа.
— Няма крила! — викна той, сякаш го бях измамил.
— Нито корабни платна или пък вериги за сняг — отвърнах високо аз. — Качвайте се бързо, ако искате да си говорим! Във въздухолета ще е по-лесно.
Провряхме се през късия хобот, отключих входа и се качихме без особени проблеми.
Дори без онези, които самият аз бях създал. Виждате ли, един въздухолет на Венера е голяма работа. Имах дяволски късмет, че успях да се сдобия с него, и без никакви усуквания мога да кажа, че страшно си го обичах. Моят побираше десет души, ако не носят никакво оборудване. С това, което търговският отдел на Съб Вастра ни продаде и местната 88-ма управа определи като необходимо да го има на борда, оставаше място само колкото за нас тримата. Най-малкото, очаквах някоя саркастична забележка. Но Кочнър просто се огледа, прецени коя койка е най-добра, приближи се до нея и я обяви за своя. Младата жена също се оказа добре възпитана и аз си останах така, вътрешно подготвен да приема всякакъв упрек, а упрек нямаше.
Във въздухолета беше много по-тихо. Ревът на вятъра се чуваше, естествено, но само като досаден фон. Раздадох тампони за ушите и като си ги сложихме, шумът почти напълно изчезна.
— Седнете и затегнете коланите — наредих аз и когато те се завързаха, вдигнах машината във въздуха.
При двайсет хиляди милибара налягане крилата не само са безполезни, а направо гибелни. Всичко, което бе необходимо на въздухолета за създаването на подемна сила, бе вградено в корпуса му с формата на мида. Подадох смес от двете горива на термореактивните двигатели и като прескочихме забележително равния терен на площадката за кацане (дължеше се на факта, че я обработваха с булдозери всяка седмица), ние се отправихме към жълто-зелената пустош, която само след миг, когато бяхме изминали едва петдесет метра, се превърна в кафяво-сива.