Тя откри едно високо място, обърната на север скала, и те кацнаха там, загърнати в зимните си палта. От дишането им се образуваше пара. Дарт беше силно развълнуван. Следобедното слънце беше забулено от облаци.
Тя въздъхна:
— Странно беше това, което направихме. — Той помисли, че тя говори за акцията при „Роксин“, но не беше сигурен.
— Да.
По начина, но който тя прехапваше устната си, Дарт можеше да разбере кога е развълнувана.
— Как си с Аби? — попита тя, като с въпроса си не го изненада ни най-малко. Беше очаквал на каква тема щеше да бъде този разговор.
— Защо?
— Държа да знам.
Той поиска да попита още веднъж защо, но се отказа.
— Как съм аз или как сме ние?
— Има ли ние?
— В много голяма степен.
— Това е част от което искам да знам — каза тя.
— Няма да се върне при мъжа си, ако питаш за това. В крайна сметка това, че изобщо беше мислила върху едно подобно завръщане, беше заради децата — и аз мисля, че тя е много наясно, че ако пожертва себе си в името на децата си и завърши трагично, тогава това може би ще бъде по-лошо за децата, отколкото сега съществуващото положение.
— А ти?
— Знаеш, че не е лесно.
— Мога да го направя по-лесно — погледна го тя. — Майкъл, сигурна съм, че си чувал за Майкъл, ме помоли да отидем заедно в Хампшър. Това ме съблазнява поради възможността да започна всичко отначало. Разбираш… И мога да си върша компютърната работа, където и да се намирам — няма защо да бъда в офис. Но част от мен все още се държи за нас двамата — все още продължава да мисли, че бихме могли да предприемем нов опит — и ако ще направя това, необходимо е да отстраня тази част. Дължа това на Майкъл. Не мога да водя един живот и да се надявам за друг.
— Не, така не е добре — кимна той.
Вятърът се изправи срещу тях, той свиреше в ушите на Дарт и се чуваше в храстите и дърветата. Гледката представляваше огромно море от сивота. Дарт почувства сивота и в себе си.
— И така? — попита тя.
— Аз не искам да престанем да се виждаме — отговори той. Беше му трудно да го каже и даже тялото му изпита болка.
— Разбирам. — Тя се загледа във вятъра, а когато обърна отново лицето си към него, очите й блестяха от сълзи и тя отправи към него усмивка, която накара сърцето му да се стегне, а в гърлото му да се образува буца. — Няма нищо — промърмори и по лицето й се търкулна една сълза.
— Толкова неща се случиха — отрони той.
— Да — съгласи се тя, поглеждайки отново встрани.
Тя беше силна личност и той й се възхищаваше. Изпитваше желание да протегне ръка и да я докосне, да й покаже съчувствието, което изпитваше, но не го направи. Не искаше да обърква нещата. Без друго беше достатъчно трудно всичко.
— Съжалявам — изрече тя с лице, обърнато срещу вятъра.
— Аз също.
Повървяха още малко и някъде далече над града тя пое ръката му в своята и я задържа. Така ръка в ръка изминаха разстоянието чак до колите си, където най-после се пуснаха. Тя погледна в очите му:
— Беше ми хубаво заедно.
Той кимна. Чувстваше, че отнякъде дълбоко в него се задават сълзи и той направи усилие да ги задържи далече.
— Изглеждахме добре заедно — уточни тя.
Той кимна отново.
Тя го целуна веднъж леко по устните, влезе в колата си и изчезна с нея.
48.
На Дарт му се стори странно, че познава толкова много хора в едно гробище. Бърни Дентън беше погребан в западния край в семейна гробница, загинал при престрелка с гангстери преди няколко години. Погребението му беше отразено по националните медии.
Имаше две плочки между други стотина, поставени върху дълга циментова стена, издигната за тези, които бяха предпочели кремация вместо погребение. Там беше името на Уолтър Зелър, до това на Лъки. Не му беше ясно дали и доколко вярва относно живота след смъртта — но ако такова нещо съществуваше, положението на Зелър не беше от леките.
Слънцето беше изгрявало и залязвало няколко десетки пъти след излизането му от болницата. Получил бе специални отличия и все пак си беше останал Джо Дарт — объркан, самотен, неспокоен. Срещу Ковалски не бяха повдигнати никакви обвинения и въпреки че Дарт беше очаквал да се върне в отдела същият, какъвто си беше, нещо се беше променило видимо в трудния му характер.