— Не е тук — обяви тя.
— Не е — съгласи се Дартели, срещайки погледа й. — Роман — извика той към Ковалски, който беше подновил флиртуването си с управителката в коридора и изглеждаше неприятно смутен от това, че го прекъсват.
Дартели започна:
— Ти си проверил досието.
— Е, и?
— По личната карта, намерена по трупа или по регистрираното име?
— Регистрираното име — отговори Ковалски.
„Мръсен глупак“, помисли Дартели. И попита с раздразнение:
— Проверил ли си или не си проверил трупа за идентификация?
— Съдебният лекар ще направи това, когато описва личните вещи. Ако искаш да се вреш в тази каша, добре си дошъл.
Дартели бързо излезе от стаята, отминавайки детектива и управителката.
Ковалски му извика с глас на разочаровано дете:
— Какво, по дяволите, правиш, Дарт?
Дартели не отговори.
Той потърси помощта на двама огромни мъже от комбито на съдебния лекар, за да търкулнат Стейпълтън. Саманта Ричардсън, която показваше огромно количество вътрешна сила, фотографира гротескното тяло, между снимките й имаше и такива в едър план, а след това тримата мъже заедно натовариха трупа, като двама полицаи прикриваха с един хотелски чаршаф като със завеса гледката от представителите на медиите и зяпачите.
Дартели откри, че претърсването на затоплените, напоени с кръв джобове е едновременно досадно и уморително, въпреки че кръвта и червата вече не го смущаваха. Беше претръпнал за такива неща. Ричардсън документира целия процес на филм, включително съдържанието на всеки джоб: черно гребенче в задния джоб на джинсите, малък портфейл в предния ляв — който потвърждаваше идентичността на човека като Дейвид Стейпълтън, а в предния десен джоб няколко монети, дъвка, презерватив в опаковка и специална отвертка, необходима за изваждането на стопера от прозореца.
Насърчен от откриването на отвертката, Дартели пребърка три пъти всеки един от джобовете, като отвращението му малко се позасилваше след всеки опит. Липсващият стопер беше точно този вид досадна подробност, която би го преследвала и усилвала подозренията му и по този начин чувството му за вина.
Ричардсън, която сменяше филма, обърна внимание на малкото предно джобче на мъртвия.
Детективът не беше го забелязал, той беше пришит под линията за колана, но над десния джоб. Можеше да чуе гласа на Уолтър Зелър, който му се кара за недоглеждането. Зелър не можеше да търпи подобни грешки.
В облаците блесна далечна светкавица, наелектризирайки небето. Миг след това забоботи и прогърмя гръмотевица над река Кънектикът, прозвучавайки с шум на скали, които се изсипват надолу от висок хълм, прокънтявайки с ехото си в очертаните от високите сгради празни пространства. Това беше една от тези нощи, когато Дартели би желал да се изкачи на покрива и да изпие една бира, докато чака да завали дъждът — изпитвайки радост от светлинния спектакъл, или да излезе с колата си от града и да вземе кучето си Мак на разходка в гората. Вместо това ръката му беше в кървавия джоб на мъртвеца, а в гърдите му се беше свила буца от страх.
Той мушна обвития си в ръкавицата показалец в малкото джобче и измъкна малкия болт от алуминий и приспособлението, с което той се поставяше в рамката на прозореца.
Няколко едри капки дъжд удариха тротоара като малки бомби.
Ричардсън вдигна поглед към небето.
— Обожавам летните дъждове — каза тя, разтърсвайки късата си коса вляво и дясно.
Чувство на облекчение обзе Дартели при тази находка. Но и при това положение самоубийството продължаваше да го тревожи и въпреки че си пожелаваше да се освободи от него, това смущение упорстваше. Той се вгледа в смачканото лице на жертвата — можеше само да се досети къде се е намирал носът. Преди час този човек е бил жив и топлината на тялото, и близкото присъствие на смъртта имаше върху детектива необичаен и силен ефект: той не беше безразличен към жертвата. Много хора не бяха безразлични. Младоците полицаи не бяха безразлични. Членовете на семейството не бяха безразлични. Даже тези с дълъг стаж в службата не биха могли да се примирят лесно.
Дъждът се усили, надигна се лекият вятър и отнесе част от горещия сух въздух. Нощта се разтвори като завеса. Дъждът изми червената кръв от ръката му и от алуминиевия стопер. По тротоара се изливаха струйки кръв — размити, розови.
— Това е като божи отговор на тази горещина — додаде тя, с лице все още обърнато към небето и с мокра прозрачна блуза.