Дартели чувстваше, че е задължен да се разкиска, въпреки че беше малко напрегнат за подобна реакция.
Браг продължи:
— Тази саксия е доста значителна промяна и е на известно разстояние от стената и това ме заинтересува на първо място. — Той погледна Дартели — в погледа му имаше нещо закачливо. — Стига съм бръщолевил — избъбри той. — Ще дам възможност на пръстите ми да говорят.
Екранът се промени в цветна снимка. Браг му каза:
— Това е от вътрешността на хотелската стая на Стейпълтън. — Той докосна още няколко клавиша и снимката избледня и се замени от точно копие на триизмерна графика.
— Хубаво — кимна Дартели.
— Чудесен софтуер — съгласи се Браг. — Но обърни внимание на ограниченията. Мястото е претъпкано като консерва за сардели. Кракът на леглото практически се удря в тоалетната масичка. Долното чекмедже не може да се издърпа цялото — опитах това, спомняш ли си? — попита той с любопитство. Дартели не си спомняше. — Влиза Дейвид Стейпълтън. — Той докосна няколко клавиша и в стаята се появи фигура в три измерения, която приличаше на съблечен витринен манекен. — Анимацията ни дава възможност за взаимодействие с възможните траектории на Стейпълтън по научно издържан модел — подчерта той специално за Дарт. Браг боготвореше науката по същия начин, по който теолозите говорят за Бога.
Той отново се зае с клавиатурата, връщайки Дартели и екрана навън от сградата, този път от перспективата на тротоара, където една снимка на мястото на произшествието показваше окървавения Стейпълтън, сгънат на две върху плочките. Той отново задейства системата така, че да постигне метаморфоза между фотографския образ и този, който беше резултат от компютризация. Стейпълтън се трансформира в същия бял манекен.
— Работим отзад напред. — Той задейства софтуера по такъв начин, че манекенът бавно се разгъна, надигна се от тротоара, свърза се с рамката на огромната циментова саксия, а след това литна нагоре във въздуха с краката напред, като главата сочеше надолу към земята. Дартели си спомни описанието на черния хлапак за това как Стейпълтън полетял навън от прозореца и за това, как хлапакът беше подсвирнал, докато размахваше ръката си във въздуха, имитирайки скока.
Браг каза:
— Специфичната траектория ни дава възможност да пресметнем скоростта, необходима за изхвърляне на Стейпълтън навън от прозореца, за да може той да пропътува разстоянието, което действително е изминал. При всяка друга скорост той ще се приземи в друга точка, ще попадне по друг начин върху тази саксия или напълно ще я пропусне. Тогава — добави Браг — ние гледаме три различни сценария: отлепя се от перваза, полита през прозореца и се хвърля или… бива хвърлен.
Дъхът на Дарт спря и по гръбнака му полази гореща вълна. Креслото се поклати и малко остана да падне назад. Той успя да запази равновесие в последния възможен миг.
— Настояваме за нови кресла — погледна го загрижено Браг, — но никога не ги получаваме. — Зае се отново с клавиатурата. — Обърни внимание на това. — Екранът се раздели на две половини: вляво една странична перспектива на вътрешността на стаята, вдясно фронтално изображение на хотела и графична тебеширена маркировка, където Стейпълтън беше паднал. Компютърните цветове бяха неестествени, изображението фантастично.
Манекенът отиде до прозореца, изкачи се на перваза, присви се, за да премине през неудобния малък отвор, и изчезна. На съседното изображение компютърното тяло се появи и падна в пространството. То падна с краката напред близо до тухлената стена на сградата, далече от тебеширеното очертание.
— Не е просто скочил — констатира Браг. — Тогава хвърлил ли се е?
Манекенът се появи отново в хотелската стая. Краката му на пода, главата излиза през отворения прозорец и тялото изчезва. На съседното изображение тялото се понесе бавно надолу и удари с главата надолу доста встрани от циментовата саксия и тебеширената маркировка.
— Не — отговори Браг. — Не се е хвърлил.
Дартели забеляза, че се е изключил от всичко останало, имаше чувството, че се намира вътре в компютърния екран.
— Програмирали сме теглото му, височината му. Ако беше с изключително телосложение, щях да поощипя това-онова, за да го направя да изглежда по-силен за софтуера. Но той в основни линии е с нормално тяло и, ще ти кажа нещо — трябва му много повече скорост — обясни ученият. — Така че нека го накараме да бяга до прозореца. — Софтуерът показа манекена да се опитва да бяга през стаята към прозореца. Препълненото пространство изискваше неудобни отклонения. — Трябваше да ни видиш как се опитвахме да убедим това нещо да изпълни тази танцова фигура — отбеляза Браг. Манекенът се удари в прозореца и парчета стъкла излетяха навън заедно с него. — Десет пъти се опитахме да го промъкнем през този отвор с необходимата скорост. Всеки път той минаваше през стъклото. Излиза, че ще е трябвало да започне скока от леглото, за да успее да премине през този отвор с необходимата скорост. Това означава три фута летене съвсем водоравно — Супермен може би, но не и Дейвид Стейпълтън.
Дартели заекна:
— И това означава…
Браг го прекъсна:
— Известна помощ от моите приятели.
Втори манекен се появи в стаята, тъмносив, почти черен. Той сграбчи манекена Стейпълтън за врата и кръста, измина две стъпки на бегом към прозореца и изхвърли тялото. На съседното изображение тялото се появи и заплува надолу. То не засегна саксията, но премина много по-близо до тебеширеното очертание, отколкото при другите опити.
— Успяхме при втория опит — оповести Браг. — Той трябва да е голям мъж или дяволски силна жена, за да извърши такъв подвиг.
Сивият манекен този път беше забележително по-голям. Две стъпки и тялото беше изхвърлено от стаята.
То излезе от прозореца успоредно на земята, изви се, завъртя се и лявото рамо се забучи в саксията. Тялото полетя назад, при което главата изтрака остро и манекенът се размаза върху тротоара в безформена купчина.
Браг задейства клавиатурата. Отново се появи снимката на сцената на произшествието, като напълно замени компютърната графика. Точно съответствие.
— Олеле — въздъхна Дартели, като пробно се залюля напред в креслото. Голям човек, мислеше си. В ума си имаше няколко кандидати.
— Съвсем по мой вкус. — Игнорирайки екрана и кървавата купчина, която представляваше Стейпълтън, Браг обърна лицето си срещу неговото. — Тъжната част е, че това не е доказателство, Джо. То, разбира се, може да бъде използвано, за да се повлияе на съдия или на съдебен заседател — не казвам, че не струва нищо, но ние не разполагаме с никакви други доказателства в полза на това, че някой е хвърлил Стейпълтън от тази стая, а материалът, с който действително разполагаме, е в доста голямо противоречие, като се има предвид, че би била необходима амазонка. Ако тя е под шест фута, излиза, че има тялото на Шварценегер.
Вниманието на Дарт остана приковано в екрана.
— И така, значи това подсказва убийство, но не го потвърждава.
— Точно така.
Дартели потърка ръце, за да ги стопли и се размърда в креслото. Пружините проскърцаха под тежестта му. Десетки мисли наводниха съзнанието му, но една от тях изплува на повърхността.
Браг изглеждаше зает със собствените си мисли. Между двамата настъпи тежко мълчание. Екранът показваше снимката на неприятния за гледане труп на Стейпълтън, изкривен и невъзможен, който причиняваше болка, даже когато само се погледнеше към него.