Започна се, констатира Дарт.
Почувства прилив на паника, когато Браг каза:
— Не искам да правя нещо голямо от това, но смятам да пробвам софтуера за Ледения човек.
Дарт мислеше, че и Зелър, и Ковалски отговарят много точно на физическите характеристики, изложени от Браг. Зелър беше съвсем точно шест фута, с внушителен гръден кош, телосложението му напомняше камион пикап, не седан. Той беше загубил значителна част от теглото си след убийството на Лъки, но не и силата си, помисли си Дартели.
— Защо е необходимо? — попита Дарт, като си мислеше: той знае!
— Би представлявало интересен тест за софтуера, нали? — попита риторично Браг.
— Предполагам — кимна Дартели, като се опитваше да звучи отегчено.
— Този случай така и остана неизяснен — припомни му Браг.
— Да, така е. — Дарт си пожелаваше темата да бъде изоставена и все пак и той самият искаше да разбере какво би разкрил софтуерът. — Резултатите биха ме заинтересували.
Браг натрака бързо инструкции върху клавиатурата и белият манекен в ролята на Дейвид Стейпълтън отново излезе от прозореца, като се хвърли. Той заплува, изви се и падна, като се удари силно в саксията, преди да попадне на тротоара. Дартели почувства удара в костите си.
— Софтуерът е подложен на изпитание като нас. Необходимо ми е да тестувам моделирането — каза Браг. — Това може да се окаже полезно.
— Не бих заложил прекалено много на това — предупреди го Дартели. — Ранкин няма да приветства издърпването обратно на точно този случай от списъка на неизяснените.
— Съгласен — кимна Браг, познавайки политическата чувствителност на този случай и без съмнение спомняйки си ударите, които отделът беше получил от вестниците. — Но това може да бъде направено тихо — просто да се изпробва софтуерът.
Дартели почувства, че му прилошава. „Ами ако софтуерът внуши, че Ледения човек не е скочил?“, замисли се той.
— Ще пробвам — каза Браг.
Дартели изрече много внимателно:
— А засега вероятно ще пазим нашата малка тайна.
Теди Браг кимна и докато пръстите му танцуваха, анимираният Дейвид Стейпълтън беше още веднъж изхвърлен от прозореца и катапултира, преди срещата с ужасната смърт пет етажа по-долу.
5.
Офисът на отдела за сексуални престъпления, който беше офис на Аби Ланг, беше мрачен, както всичко останало на Дженингс роуд. Беше трудно да се внесат подобрения при този линолеум и акустичните плочи, въпреки че тя беше направила всичко възможно. Беше окачила няколко произведения на изкуството върху стените, държеше на бюрото си ваза със сухи цветя, а от уредбата звучеше нежна класическа музика. Адажио за струнен квартет. Тя, също както Дарт, имаше на бюрото си личен компютър: само няколко от детективите си бяха позволили подобно разточителство.
— Седни — кимна тя, когато той влезе. — И затвори вратата.
Дарт се подчини. Подчинението беше в кръвта му.
— Прегледай това — продължи тя, сочейки папката на Джералд Лорънс.
Дарт имаше опасение, че това би могло да се отнася за Лорънс, и беше дошъл въоръжен с няколко аргумента, но в миг забрави за повечето от тях. Тя поде отново:
— Номерата на страниците от дневника на Ковалски. — И добави: — Работата е там, че не му е трябвало да включва този дневник, но се е опитвал да се спаси от бумажна работа. Питаш ме: сгафил е. Има липсващи страници.
Дарт разбра за какво става дума. Ковалски просто беше включил фотокопия от бележките си като част от материала. В действителния доклад беше отбелязано: „Виж приложено“.
— Но това е напечатано — обърна й внимание Дарт, който разбра, че е попаднал в неудобната позиция на защитник на Роман Ковалски. — Каква полза да печаташ бележките си, вместо просто да напечаташ доклада?
— Това е ОРБ — оптическо разпознаване на буквите — напомни тя. — Всички го използват, за да лъжат в докладите си.
Дарт беше запознат със сканиращия софтуер, който можеше да превърне ръкописа в печатан текст, но сега за първи път научаваше за това специално приложение.
— Бърза работа — промърмори той.
— Точно така. Не по тази причина отделът инвестира в ОРБ, но вероятно в момента това е най-разпространената употреба.
За Дарт това придоби огромен смисъл: водиш четливи записки, сканираш ги в компютъра, редактираш ги на уърд процесора и ги предаваш като доклад — по този начин избягваш досадното дублиране, което се изисква при написването на един доклад. Това го накара да постави под съмнение собствената си практика.
Поддавайки се на нейното внушение, Дарт огледа номерата на страниците на напечатаните бележки и откри празно място между трета и пета страница.
— Четвърта липсва — отбеляза той.
Аби не каза нищо, докато продължаваше да се занимава с клавиатурата си. Дарт прегледа останалата част от доклада, защото допускаше, че може би четвърта страница е попаднала не там, където трябва, и е изместена от хронологичния ред. Четвърта страница не съществуваше.
Дарт предложи:
— Ясно е, че съдържанието на четвърта страница не му е трябвало за нищо. Това едва ли има значение. — Дарт рядко използваше дори една трета от собствените си бележки.
— О, да? Погледни това — предложи тя, като отдръпна стола си назад и по-далеч от екрана. — За да използваш ОРБ софтуера, трябва по-напред да сканираш материала, нали? А единственият скенер, който имаме, е в архивата и това е PC, не е от мрежовите терминали.
— Което значи?
— Скенерът поема ръчно написаните бележки и ги превръща в графика. Графиката бива разчетена от ОРБ софтуера и се превръща в текст, който може да бъде разчетен от един уърд процесор. — Дарт не се нуждаеше от обучение по ОРБ. Аби почувства това недвусмислено. Тя додаде: — Той създава файловете в собствената си директория. Това, което прави Ковалски, е, че създава файл и го принтира. Той не отстранява файла, не го изтрива.
— Искаш да кажеш, че си извадила оригиналния файл? — попита Дарт силно впечатлен.
— Воала!2 — каза тя, сочейки екрана. — Ковалски е сканирал бележките по Джералд Лорънс.
Тя беше копирала файла на дискета и го беше сложила на собствения си PC. „Проявила е инициатива“, помисли той, осъзнавайки, че ще трябва да внимава много с нея.
Дарт прочете текста на екрана. Ориентирайки се в характера на бележките, той разбра веднага, че Ковалски е интервюирал свидетел по самоубийството на Джералд Лорънс. Страницата беше посипана като с червен пипер от кавички.
Дарт инстинктивно беше готов да повярва, че свидетелят се е оказал пълен майтап, какъвто беше случаят с толкова много свидетели. Това би могло да обясни идеално защо Ковалски не си беше дал труда да включи текста на разпита. Дарт грабна от бюрото на Аби папката — официалния доклад на Ковалски. Процедурата изискваше разследващият офицер да впише името или имената на всеки от свидетелите на произшествието, включително и тези, за които можеше да се допусне, че са излишни. Дарт не намери нищо подобно.
— Името й е Люилън Пейдж — поясни Аби.
Погледът на Дарт се плъзна бързо по екрана. Не му харесваше да изостава от Аби. Както четеше, той протестира:
— Тя е дванадесетгодишна, Аби! — Изпита силно облекчение. — Нищо чудно, че не е счел за нужно да я включва.
— Но той я е интервюирал, Джо — напомни му тя. — Длъжен е да я впише. — Тя се поколеба и попита: — И така, защо я е пропуснал? Какво е видяла тя?
— Аби — възпря я той, — това е спекулация. — Но повторно надеждата се върна при него: Замесен ли е Ковалски в това?
Тя измести текста нагоре, за да разкрие долната част на страницата. Пръстът й посочи едно изречение. Дарт прочете:
— Видях бял мъж. Голям бял мъж. Качи се горе и…
— Следващата страница липсва — информира го тя.
Дарт препрочете материала няколко пъти. „О, боже мой, помисли си той. Бял мъж.“
— Искам да говоря с нея, Джо. Искам да разбера каква е работата — кой е този човек — този, когото е видяла.