Выбрать главу

— Можеш ли да я намериш?

— Не знам — погледна го тя. — Но ако я намеря, искам и ти да бъдеш с мен.

6.

Чуваше се музика в изпълнение на Джаксън Браун. В гласа му се чувстваше самотност. Самотен се чувстваше и Дарт. Гини не се съгласи на среща в апартамента му, а той нямаше желание да рискува да попадне на някое от гаджетата й. Трябваше да бъде на неутрална територия — бара на Смити, едно място, което нито той, нито тя посещаваха често, не че Дарт посещаваше често изобщо някакъв бар. Повече си падаше по библиотеките, въпреки че му беше неприятно да го признае.

Това беше юпи бар, с мебели от черно дърво, бял лен и островен бар, който доминираше входната част. Барът обслужваше клиентела от застрахователи, бели мъже и жени на възраст между тридесет и четиридесет, които носеха тъмни костюми, пиеха светла бира и водеха шумни оживени разговори.

Встрани от централната част на града с неговите блестящи небостъргачи единственото място, където подобен бар можеше да съществува, беше Западен Хартфорд и долината. Белите, които представляваха малцинство в града, трябваше много внимателно да избират местата си за запой.

Джаксън Браун пееше и казваше, че ще направи всичко, ще кара самолет, ще се разхожда върху крилата му. Дарт се беше чувствал по същия начин някога с нея. И може би, просто може би, тя се беше чувствала по същия начин с него. Но всичко беше пропаднало. Беше се разтопило като фигура, движеща се в гъста мъгла. Беше наблюдавал отдръпването й, беше протягал ръка да я стигне, беше й викал и крещял, когато тя изчезна, защото такива неща никога повече не могат да се върнат — поне такива бяха думите й.

Гини Райс с влизането си накара няколко глави да се обърнат. Не толкова заради външния й вид, колкото заради присъствието й — тя налагаше внимание. Той мислеше за нея с чувство, въпреки че се надяваше тя да не го разбере и се страхуваше, че би могла да го разбере, защото за нея той представляваше най-лесният прочит. Тя носеше сини джинси, кафяво яке, силно стегнато в талията, с наполовина придърпан цип като реакция срещу климатичната инсталация, синя копринена блуза и огърлица от диаманти и злато, която й беше подарил по повод на някаква незначителна годишнина. Достатъчна беше само тази екипировка, за да я открои от почти еднообразната тълпа, също както Дартели с неговите панталони цвят каки и син блейзер го отличаваха от другите. Беше подрязала късо тъмнокафявата си коса доста над раменете. Имаше перфектен нос, малки устни и очи с цвета на блузата, към лявото й ухо бяха прикрепени двойка златни обеци — на дясното нямаше нищо. Това беше Гини: винаги малко по-различна. Мъжко момиче. Фантастична атлетка. И все пак с достойнство и грация, когато го искаше. Сега тя принадлежеше на някой друг — беше чул слуховете. Преглътна на сухо в опит да направи гласа си ясен, чудейки се отново защо беше позволил това да се случи.

— Здравей, Дарт — поздрави тя, издърпвайки стола към себе си.

Ако той беше станал прав, ако й беше помогнал със стола, тя щеше да му се разсърди и затова той потисна желанието си и просто остана седнал. Употребата на съкратената форма на фамилното му име не беше формалност, тя винаги се обръщаше към него по този начин. Най-често той самият приемаше себе си като Джо Дарт благодарение на нея.

Тя дръпна ципа на якето. Неколцина от мъжете все още гледаха — Гини съзнаваше това, но беше свикнала и го прие като комплимент. Нагласи си една усмивка на лицето, подобно на актьор, който се упражнява пред огледалото. Сърцето му се разхлопа в гърдите. „Карай да върви“, каза си той.

Беше чувал, че времето лекува всички рани, но ако случаят беше такъв, тогава времето вървеше ужасно бавно и раните все още не се затваряха. А това, че я виждаше — свежестта, лекотата, с която тя се носеше, видимото й щастие — беше като сол в тези рани. Дарт все още се намираше някъде назад във времето. Чувстваше се като замаян. Беше загубил Зелър и Гини в период от два месеца. Още не се беше възстановил.

Джаксън Браун звучеше тъжно — беше развалил един съюз. „И ти, и аз, скъпа“, помисли Дарт.

— Изглеждаш много добре — излъга го тя.

Тя поръча един „Деуор“ с лед и лимон от една жена, която няколко минути преди това беше взела поръчката на Дарт.

Той благодари и върна комплимента, а тя си сложи същата престорена усмивка още веднъж, при което той почувства ужилване в сърцето си. Тя не искаше да бъде тук, имаше за нея по-важни неща. В този момент той беше готов да умре.

„Затвори си устата, Джаксън“, помисли Дарт. Нямаше желание да слуша за болката на някой си, стигаше му неговата собствена. „Лоша идея, това идване тук“, констатира той. Огледа се наоколо и погледът му се спря върху пода.

— Видях те по телевизията — каза тя. — Стори ми се, че си възвърнал нещо от килограмите, но мисля, че е истина това, което казват, че камерата добавя десет фунта.

— Много съм добре — смънка той, но и за двамата всичко беше достатъчно ясно.

— Добре.

„Деуор“-ите пристигнаха и тя настоя да плати. Трябваше да се протегне, за да бръкне в предния си джоб и Дарт разбра, че всяко нейно малко движение го изпълва с трепет, и се намрази още повече.

— Как е Мак? — попита тя.

— В отлична форма. — Двамата заедно бяха взели лабрадора от един кучкарник в последния уикенд, преди да се разделят.

Той и Гини всяка съботна сутрин имаха обичая да посещават мястото, където биваха прибирани безстопанствени животни. Един от ритуалите на тяхната връзка. Дванадесетгодишно, страдащо от артрит, общо взето глухо, кучето беше намерено скрито в един вход, намушкано осемнадесет пъти с нож. Вече нямаше ларинкс — когато се опитваше да лае, се получаваше звук като на балон, който изпуска въздух, или скърцане на спирачка според посланието му. Кучето силно куцаше, бяха му останали много малко зъби и имаше най-милия нрав от всички върху божията зелена земя. Служителят, който се грижеше за животните, му беше дал името Мак Ножа и това име изглеждаше достатъчно подходящо.

Дарт получи кучето заедно с името му. Гини също го обичаше. Въпреки че се опитваше да не показва това, тя предпочиташе да бъде насаме с болката си. Насаме и с удоволствията си.

Дарт на висок глас поръча водка — трябваше му някаква промяна.

Келнерката не обичаше да й викат от другия край на залата. Това не се хареса и на Гини. Дарт се почувства като лайно.

— Е, и? — попита тя. Търпението й се изчерпваше, спокойните теми се изчерпваха.

— Чувствам се малко глупаво — призна той.

Снизходителна усмивка.

Той си пожела да беше възможно да съществува начин всичко да започне отначало. Този разговор, тази връзка — всичко.

— Трябва ми помощта ти — продължи несмело.

Това изглеждаше голямо облекчение за нея. Може би се беше страхувала от нов опит за помирение, от сълзите, болката, невъзможността. Тя опита скоча, облиза устните си и внимателно остави чашата.

— Професионална? — попита го с известно злорадство. До голяма степен работата й беше причина за края на отношенията им, а ето че сега Дарт на колене я молеше да употреби способностите си. Иронията на положението не мина незабелязана покрай тях.

Той кимна. Къде беше тази водка?

— Да. Информация — каза.

Тя го изчака. Това не му хареса.

— Застрахователни данни. Медицинска застраховка — додаде той тихо. — Имаш ли достъп до тези неща?

— Знаеш много добре дали имам, Дартели.

Работата й, която нямаше специално наименование, но повече или по-малко се свързваше с компютърно програмиране, й предлагаше достъп до всичко, което имаше връзка с големите застрахователни компании. Ако не можеше да се добере до нещо по законен начин, успяваше по друг — на съдебното заседание, където се решаваше въпросът за нейния изпитателен срок, съдията я беше нарекъл „вълшебница“. Един вестник я беше нарекъл „естествено продължение на компютъра“. Дарт я наричаше „бейб“, но обикновено само след полов акт и в никакъв случай в присъствието на приятели. Беше му ясно, че ако тя не беше многократно нарушавала закона, може би все още щяха да са заедно. „Или може би това, че я бяха заловили?“, мъчеше се да си отговори Дарт. Беше забранено един офицер да има близки отношения с осъждано лице, въпреки че веднъж бяха обсъждали начини за преодоляване на подобни ограничения. Той знаеше, че даже сега тя прекарва вечерите си пред екрана, надничайки там, където нямаше никакво законно право да наднича. Това беше нейна болезнена страст, която не можеше да бъде поставена по-ниско от потребността й от секс. Беше много добра и в двете направления.