Дарт обмисли възможностите. Джералд Лорънс може би е бил разпространител на наркотици, белият му посетител — клиент. Възможно беше Ковалски да знае нещо относно това, след като някога е работил в отдела за наркотици. Възможно е купувачът да е бил ченге, помисли Дарт, като се опитваше да открие мотивацията на Ковалски. Купуването на наркотици близо до Белвю скуеър от ченге или изнудване, извършвано от ченге, представляваше точно този вид информация, която Ковалски би се опитал да скрие. Ако действаше сам, на своя отговорност, ако потулеше работата, би могъл да защити колега офицер и да посъбере някои сведения, които по-късно да изтъргува.
— Белият мъж беше горе около пет минути — уточни Аби.
— Да, и никаква стрелба — каза тя като че ли на Дарт. — Мама ми казва, когато има стрелба, да се мушна под масата. Наведена глава и под масата.
Пет минути бяха достатъчни за извършване на покупка и прибиране в колата, помисли Дарт. Нямаше чувството, че бяха достатъчни, за да се имитира самоубийство. Почувства нова вълна на облекчение — като мислеше за Зелър, изведнъж беше стигнал до някои заключения. Вината, помисли той, е форма на заболяване.
Погледна към Аби и това, което видя, беше тъга. Едно същество, толкова младо, казваха очите й. Невинно. А невинността, помисли той, е като един балон — веднъж пробит, повече не съществува. Не може да се поправи. Няма начин. Неговата майка беше откраднала от него друг вид невинност, той изпита някаква симпатия и чувство за сливане с това малко момиче.
— По кое време през нощта беше това, Люилън? — попита Аби.
— Между единадесет и единадесет и половина.
— Била си будна толкова късно? — попита Дарт. Интересуваше го дали това не е възможна пукнатина в разказа й.
— Не спя много добре. Мама ми чете след новините, после може би спя кратко.
— Защо не спиш добре? — попита Аби.
— Лоши сънища.
„Наречени Джералд Лорънс“, помисли Дарт.
Той погледна Аби. Как би могъл човек да се реши да работи в отдела за сексуални престъпления? Как може тя всеки божи ден да живее в тази атмосфера?
Аби зададе неизбежния въпрос. Дарт отвърна поглед встрани.
— Джери Ло канил ли те е у тях?
— Не знам.
— Няма да кажем на майка ти — обеща Аби.
„Знае точно какво да каже“, помисли Дарт.
Отново върна погледа си, когато Люилън Пейдж вдигна рамене и насочи вниманието си към напукания линолеум. Тя кимна срамежливо.
— Той има зайчета — почти се усмихна тя. — Бели зайчета.
Дарт почувства парене в очите си и се опита да се овладее, като силно стисна юмруци. „Защо трябва да се пита за това?“, се чудеше той. Не искаше да чуе нито една дума. Но разбра колко важен беше този въпрос — може би се беше насъбрала толкова много враждебност и омраза към Лорънс, че някой съсед го е убил и се е погрижил да създаде впечатление на обесване. Може би тук не участваше изобщо никакъв бял човек. Може би Ковалски беше открил някакъв намек за убийство и решил, че гад като Лорънс не си струва парите на данъкоплатците.
По лицето на Аби се четеше израз на безкрайно търпение и съчувствие. Дарт й се възхищаваше, неговото собствено лице вероятно изразяваше ужас. От страха и колебанието на момичето той разбираше, че то наистина е било в бърлогата на Лорънс, че е галило тези зайчета. Жертва.
Правейки опит да отклони потвърждението й — не искайки да го чуе — той се намеси нетърпеливо:
— Ти без съмнение ни помогна много. — Господ да му е на помощ, той няма да тревожи момичето. Повече не го интересуваха липсващите страници на Ковалски. Карай да върви.
Но за Аби сегашното беше като всяко друго разследване, случай като другите, беше виждала десетки момичета като Люилън Пейдж. Нямаше намерение да позволи на Дарт да прекрати разпита.
— Хубави ли са зайчетата? Милички? — попита тя.
Момичето кимна.
— Да, госпожо.
— Люилън, ти посети ли Джери Ло през онази вечер?
— Вечер? Няма начин. Само когато мама е на работа. Мама не харесва Джери никак. Мама не иска да виждам зайчетата. — Тя попита Дарт: — Знаеш ли какво се случи на тях, зайчетата, когато вече Джери е умрял?
Дарт обърна гръб и излезе от стаята, гърлото му беше свито, погледът замъглен.
„И да убиеш всеки Джери Ло, който намериш, пак ще останат“, помисли той. Имаше желание да промени живота на това момиче, да върне стрелката на часовника.
— Аби — извика той високо, надявайки се да се сложи точка на всичко това.
Но чу гласа й от другата стая, когато тя попита меко:
— Мислиш ли, че можеш да разпознаеш този бял мъж, ако го видиш?
Дарт не чу отговора. Можеше да си представи как тези тънки рамене се повдигат и изпълнения със страх поглед на момичето. На стената имаше картина, изобразяваща Исус Христос, а още една до вратата на банята с лика на папата. В главата на Дарт имаше друга картина — Джералд Лорънс увиснал на един шнур. Срежи шнура. Закопчей го в торбата и забрави. Кого го е грижа за него? Защо трябва да се разследва? Ковалски беше прав: много хубаво е станало, да върви по дяволите.
— Аби — извика той отново.
— Ела за малко — беше нейният отговор.
Неохотно Дарт влезе отново в кухнята.
— Кажи му това, което току-що каза на мен. — Аби отправи към Дарт поглед, който имаше смисъл на наказание за дезертьорството му.
— Видях белия човек да издърпва стола под него.
Дарт замръзна на мястото си, с отпусната челюст. За момент му се стори, че сърцето му е спряло. Това, което си беше мислил — сделката за наркотик, сметките на Ковалски — се изпари.
Различни мисли преминаваха през ума му, от това колко лош свидетел е момичето: дванадесетгодишна жертва на сексуално насилие, до липсващите страници на Ковалски.
Столът. Той си спомни снимката: столът легнал на едната си страна, все едно, че е ритнат.
Като се изправи и погледна навън през кухненския прозорец, Аби попита:
— Щорите вдигнати ли бяха или спуснати?
За Дарт този тон на гласа беше познат: Аби не вярваше на момичето. „Слава богу“, помисли той.
— Щората беше спусната. Джери винаги държеше щорите пуснати. Казваше, че зайчетата не обичат слънце. — Тя се обърна с лице към Дарт и обясни: — Но онази нощ беше горещо и имаше вятър и щората се издуваше напред-назад и по едно време мръдна и видях, че белият дръпна стола и видях краката на Джери… нали разбирате. — Тя погледна към Аби и размаха ръце пред себе си. — Все едно, че бягаше, нали разбирате? Бяга много бързо.
Дарт се почувства като парализиран. Люилън Пейдж беше станала свидетелка на убийство.
Момичето продължи, този път само на Аби:
— Фриц избяга. Това е моето куче. Мама ще ми позволи да имам зайчета, след като вече Фриц го няма. Каза никакви зайчета, докато имаме Фриц, но Фриц сега го няма, замина завинаги. — Тя кимна ентусиазирано.
Петнадесет минути по-късно Дарт и Абигейл бяха отново в служебния таурус и се радваха на действието на климатика. Аби каза убедено:
— Убила е кучето или го е пуснала да избяга, или го е подарила на някого.
— Мислиш ли?
— Тя иска тези зайчета.
Сега той разполагаше със свидетел, против когото беше в много отношения и все пак се радваше, че го има. Някой беше убил Лорънс — „Същият, който е убил Ледения човек?“, чудеше се той — и все едно кой би могъл да се окаже този човек, даже ако това е Уолтър Зелър, той трябваше да бъде спрян и да бъде спрян незабавно. Не можеше да не мисли, че е можел да спре тези убийства, ако беше проговорил, когато е трябвало. Изведнъж почувства тръпки студ.
— Защо Ковалски ще я изпусне от доклада си? — го попита тя внезапно.
Ковалски беше голям бял мъж, Дарт разбираше какво имаше предвид Аби. Той изрази несъгласие.