— Възможно е тя да лъже за цвета на човека. Може да лъже за всяка една подробност.
Аби гледаше внимателно по пътя пред себе си и намали скоростта, когато се появи червена светлина.
— Не мисля, че е лъгала — промърмори тя.
— Не — каза той, въпреки че искаше цялата история да бъде погребана. Мислеше, че сега разбира Ковалски повече от всякога.
Грешките влекат след себе си други грешки, напомни си Дарт. Не си обърнал внимание на нещо преди три години и това нещо те настига и ти вади душата. Изпълних дълга си, напомни си той, като се чудеше дали един съдебен състав ще погледне на нещата по този начин, като се чудеше дали кариерата му не е стигнала края си. Чувстваше се бита карта. Глупак. Помисли си за възможен трансфер — някъде на юг, далече от зимите. Хората можеха да обяснят това със скъсването му с Гини. Много подходящо време да направи опит.
Но по-умната част от него знаеше, че истината не може да бъде надбягана. По-добре остани и се сражавай.
Аби попита:
— Какво точно става с нас, Джо?
Дарт почувства, че лицето и гръбначният му стълб се нажежават. Как можеше тя да се откъсне толкова бързо от Люилън Пейдж? Това ли правеше от човека отделът за сексуални престъпления? Лишаваше го от чувствителност по начина, по който отделът за убийства го превръща в комедиант?
Тя настояваше за отговор, не искаше да се повтаря.
— Нека забравим за сладоледа — каза той.
— Не говоря за сладолед…
Аби откри разкопчано копче на блузата си и го закопча. Тя промени посоката на колата, за да се размине с приближаващ насреща бавнодвижещ се камион, после зави и пресече. Паркира зад сградата на Дженингс роуд и миг преди да излязат от колата, обяви:
— Знам каквото знам. Знам как те приемам. Какво чувство изпитвам към теб. Това ме плаши малко.
— Ти си добра компания, Аби.
— Окей — каза тя, приемайки репликата му.
Но Дарт не прие собственото си обяснение. Той искаше да каже нещо. Тя беше нещо повече от добра компания. Той не беше безразличен — няколкото години, които ги разделяха, ни най-малко не го смущаваха. Тя беше боец, настъпваше без страх. Беше дала глас на мислите си и когато погледите им се срещнаха, той почувства това дълбоко в себе си.
Докато изглеждаше, че всичко това й е познато, че се беше примирила с очевидното, той не можеше. Не на глас. И затова не каза нищо: нов умишлен пропуск от негова страна. Щеше ли да плати и за него?
9.
След седмици рутинна работа, когато му беше лесно да забрави за себе си, Дарт продължаваше да държи на бюрото си една папка, която съдържаше пет снимки на лица, които малката Люилън Пейдж беше идентифицирала като близки подобия на убиеца на Лорънс. За нейна чест лицата изглеждаха сходни, което подновяваше вярата на Дарт в нея като свидетел. Той попадна на папката през един следобед в сряда в началото на октомври и реши да предприеме нещо по отношение на безпокойството, с което беше живял след интервюто. Единствената стъпка, която можеше да види ясно пред себе си, се състоеше в това да хвърли крадешком един поглед към някои файлове, достъпът до които му беше забранен. Опасността, която се съдържаше в подобна инициатива, го беше държала настрана от тях, но точно в тази сряда той махна с ръка. Трябваше да направи нещо, преди да се появи още някое самоубийство.
Дарт прекоси коридора до офиса на Аби, затвори тихо вратата и я помоли да излязат за сладолед.
— Сладолед? — сепна се тя, оглеждайки го с любопитство — еднакво поради начина, по който беше затворил вратата, и поради въпроса. — Сега е октомври.
— Някъде далеч от Дженингс роуд. Това е всичко — информира я той.
Погледите им се срещнаха и той почувства, че може би го е разбрала. Уговориха си среща след няколко минути на паркинга.
„Оазис Дайнър“ се намираше на Фармингтън авеню по пътя към Марк Туейн хаус и Уест Хартфорд. Първият точно от този род крайпътен ресторант в тази местност, „Оазис“ запазваше своя художествено оформен интериор, който включваше пълно обкръжение от неръждаема стомана и снимки на Брандо, Монро и Джеймс Дийн. Дарт поръча за себе си ванилия, а за Аби къпини с шоколадов сок.
— И така? — попита тя.
Пътуването им беше преминало в пълно мълчание.
Дарт започна:
— Преди отдела за убийства Ковалски е работил в отдела за наркотици. При първия оглед на доктор Рей по тялото на Стейпълтън са открити следи от убождания. Това може да не означава нищо, но е възможно Стейпълтън — вероятно Стейпълтън и Лорънс — да са били разпространители. Работата се състои в това, че не можем да разберем нищо, тъй като архивата по наркотиците е заключена и след всичко, което се е случило с тях, ако започнем да задаваме въпроси, е вероятно да разбутаме гнездо на оси и да накараме Хейт да зададе куп въпроси, на които никой от нас двамата с теб няма желание да отговаря, докато не разполагаме с някакви отговори. Слушаш ли ме?
— През цялото време — увери го тя, като въртеше езика си над шоколадовия сироп. Не направи никакъв опит да прикрие удоволствието, което изпитваше, и облиза устните си. — Лорънс е бил потулен?
— Зависи дали вярваме на Люилън Пейдж или не — уточни той.
— Тя няма да издържи като свидетел, ако ме питаш за това. Не. Ще бъде разкъсана от психолозите, които ще узнаят за извършеното срещу нея насилие, и ще измислят всякакъв вид причини, поради които тя би искала да съчини история за някой, който е убил Джери Ло. Това е моето професионално мнение. Аз лично й вярвам и мисля, че ти също й вярваш, защото иначе нямаше да седим тук и ти нямаше да изглеждаш толкова уморен и смутен.
— Ако поискаме наркофайла на Лорънс чрез вътрешния отдел, това ще означава голяма писмена работа и шест месеца време. Плюс безброй интервюта и доклади и по някое време ще ни се наложи да сложим всичко на масата.
— Между другото ние не спим добре — вметна тя, опитвайки отново сладоледа. Поднасяше го в устата си върху края на една пластмасова лъжичка и внимателно обираше повърхността с устните си, като по малко пооткрадваше от тази плячка, докато онова, което беше останало върху лъжичката, изчезваше, след което тя подновяваше усилията си за още.
Той нямаше чувството, че тя правеше това подчертано чувствено — по-вероятно изглеждаше това да е начинът й на ядене на сладолед, но Дарт преживя тежки моменти. Как би почувствал една нейна целувка?
— Бих искал да проникна в стаята с наркоматериалите — изповяда се той.
Лъжичката се спря неподвижна в устата й. Тя я върна в чашата и притисна устните си с една салфетка.
— Ти какво?
— Необходимо ни е по един или друг начин да разберем дали Стейпълтън или Лорънс са били разследвани от отдела за наркотици. В това се състои единствената ни надежда да свържем Ковалски с Лорънс.
Тя сложи лъжицата на масата, беше забележимо побледняла. Огледа се, сякаш се боеше, че някой може да я подслуша.
— Действително трябва да ми се довериш — поде тя загледана в него. — Думата „отстраняване“ означава ли нещо за теб? Или какво ще кажеш за думите „отстраняване без заплащане“? Какво ще кажеш за разследване на вътрешния отдел, при което мишената си ти? — Тя избута встрани сладоледа. — Ако смяташ да ме използваш като пробна сонда, Джо, тогава приеми този съвет: забрави тази работа. Те ще те отстранят за известно време, може би ще те изхвърлят. Ще те посочат като пример — така стават тези неща. — Тя наклони главата си към него. — Какво означава този твой поглед?
— Наркоотделът е празен до един часа сутринта. Всички са навън по улиците или ядат понички, или убиват времето из порно заведения. До три се прибират. Отделът за престъпления срещу личността действа, но той е в долния край на коридора. От четвъртък до събота почистващият персонал започва работа в полунощ. През останалата част от седмицата те работят от осем до единадесет.
— Това, което разправят за теб и издирванията ти, е вярно, нали?
— Не мога да наблюдавам коридора и в същото време да търся папките.
— Няма начин. — Каза го, без да се поколебае даже за миг.
— И това не може да се направи?
— Не може — потвърди тя.