Отново върнал се в наркоотдела, Дарт отключи за втори път стаята с папките, затисна отворената врата с парцала и запали осветлението.
Стаята беше претъпкана с метални стелажи по цялата дължина на стените и два изправени един срещу друг шкафа в средата. Всички рафтове бяха препълнени с папки.
Дарт погледна часовника си. Това можеше да отнеме известно време.
Една стълбичка му даде възможност да стигне до най-горните рафтове, където намери буквата „Л“. Дарт беше изненадан от количеството папки, всяка от която представляваше едно отделно наркоразследване, арест или доносничество. Проблемът с наркотиците в града беше повече от сериозен. Той запрелиства бързо: Л… О… Р… и стигна до пет папки и последно име „Лорънс“. С раздвоено внимание между папките и отворената врата Дарт неспокойно провери заглавията на всяка от тези пет папки. Чарлз Бъстър Лорънс, Елдридж Лорънс, Филип Лорънс. Мейнард Франклин Лорънс, Лоръс Тейлър Лорънс. Никакъв Джералд. Дарт не се беше сетил да запомни наизуст номера на социалното му осигуряване или номера на шофьорската му книжка, за да ги сравни, а хората като Лорънс използваха достатъчно много псевдоними и затова изглеждаше напълно вероятно, че всяка от тези пет можеше да е неговата. Дарт отдели време да прегледа отново всички папки, като се вглеждаше в снимките. Елиминира ги последователно, никакъв Джералд Лорънс не можеше да бъде открит. Ако Лорънс е бил разследван от отдела за наркотици, то е било много отдавна.
Потискаше го разочарование.
За Стейпълтън не му трябваше стълбичката. Буквата „С“ се намираше на централно място и на височината на очите му се виждаше С… Т… Е. Отново се зае да прелиства, всичко беше маркирано с цветно кодирани стикери.
На по-малко от десет стъпки от него иззвъня телефон. Сърцето на Дарт подскочи и дъхът му секна и за втори път му се зави свят. Телефонът иззвъня отново, като че ли по-високо, а след това и за трети път. В бързината си той потисна тревогата си и започна да издърпва папките с налепени върху тях С… Т… Е.
Стебер, Стеблер, Стегърд… Трябваше да разбутва всяка папка, за да прочете името върху нея. Огледа цветните стикери и се убеди, че има още десетки, които започват със „Сте“. Прескочи десетина: Стедз… Стедзлеф… Стейпълз… Стейпълтън, Трима: Клифърд, Дейвид P., Едгар. Издърпа Дейвид Р. от рафта, но мисълта, че може някой да влезе при него, отклони вниманието му.
Отвори папката. От нея го гледаше лицето на една по-млада версия на скачача. Той разлисти листите и стигна до обяснителната бележка. „Притежаване и разпространяване на контролирано от закона вещество.“ Дейвид Стейпълтън е бил уличен в разпространяване на наркотици преди четиринадесет месеца. Пръстът на Дарт се насочи надолу по страницата, докато стигне името на водещия детектив: Роман Ковалски.
Пейджърът започна да вибрира. Той чу високия леко истеричен глас на Аби: „Внимателно, мокро е!“.
Дарт изключи пейджъра, сложи папката на Стейпълтън обратно на мястото и се отправи към вратата.
С четири широки крачки стигна до зеления памучен парцал. Изрита го и с внимателно движение премина покрай вратата, като с дясната си ръка търсеше ключа за осветлението. Едновременно със затварянето на вратата изчезна светлината. Дарт грабна кърпата за прах и бурно заблъска с нея бюрото, това беше резултат от прекалено много адреналин.
В коридора се чу мъжки глас:
— Някой да е чистил вече тук? — Изминаха няколко секунди тишина. — Хей, някой вече да е чистил този етаж?
Дарт чуваше приближаващите стъпки на мъжа и трополенето на количката му. Съществуваше ирония в това, че това беше по-лошо, отколкото ако беше открит от наркодетектив, който щеше да обърне много малко, а и даже никакво внимание на най-нисшия от нисшите. Но това, някой чистач по погрешка да навлезе в територията на друг, положително щеше да направи силно впечатление.
„Отговори му“, я насърчи мислено Дарт. Той бутна количката си, но само на няколко инча, защото повреденото колелце изпищя, а след това последва тишина. Нямаше как да се скрие количката, без това да привлече нечие внимание. Дарт остана на мястото си, като се чувстваше напълно незащитен.
— Някой е мил коридора — отговори Аби. — Ти какво мислиш, че го е направил за удоволствие?
Количката спря да трополи, което означаваше, че човекът, който я беше бутал, е спрял.
Дарт се обърна и мушна шперца във вратата на стаята с папките, готов да я използва като скривалище. Не беше възможно чистачът да има ключ, който да отваря всички стаи. Количката, чието съществуване оставаше необяснимо, щеше да създаде проблем, но в този час кой щеше да вдигне шум за такова нещо?
Тишината се проточи. Беше ли чистачът забелязал отворената врата или може ли тонът на Аби го беше унижил и принудил да се замисли?
— Винаги може да се почисти втори път — подхвърли тя саркастично, възстановявайки самообладанието си. — Без друго от вас не може да се очаква добра работа от един път.
— Ти не си за пред хора — изсумтя човекът. — Нищо чудно, че си протъркваш задника с работа толкова до късно — продължи човекът силно ядосан. — Кой, по дяволите, ще поиска да бъде с теб?
— Майната ти!
— Кучка.
— Как се казваш?
Количката отново продължи да трополи и този път по-бързо. Чистачът беше преминал в бързо отстъпление. Тя беше насочила всичко това в рамките на личен спор, а като полицай — като клиент — козовете бяха у нея.
Изминаха няколко агонизиращи минути, през които Дарт очакваше пристигането на асансьора. След това той изтика скърцащата количка в коридора и затвори вратата. Когато погледна Аби, забеляза, че тя клатеше глава в разочарование. Дарт докосна шапката си в знак на благодарност и се затича към асансьора, като се спря само за момент, за да прибере табелката и да я сложи върху количката си. Трябваше да върне количката в стаята склад на първия етаж колкото може по-бързо. Нямаше желание да бъдат повдигнати въпроси и, ако успееше да оправи тази работа, когато чистачът съобщеше за конфликта, Аби щеше да си е отишла, подът щеше да бъде сух, табелката изчезнала и по нищо нямаше да личи, че изобщо е имало някакво чистене. Резултатът щеше да бъде впечатление, че чистачът се е опитвал да изклинчи от някои свои задължения.
В асансьора Дарт се движеше нервно, пръстът му беше върху бутона, който затваря вратата, готов да го натисне.
Когато вратата на асансьора се отвори, той подуши дим от цигара и чу гласовете на мъж и жена. Предположи, че са чистачи, имайки предвид часа. Беше му необходимо да върне количката, а след това да излезе, и двете, без да бъде забелязан.
В коридора нямаше никой. Гласовете като че ли идваха от долу, близо до вещевия склад, където една врата отвеждаше до паркинга. „Една цигара набързо“, коментира той.
— Йохансен! Ела насам! — извика един глас вляво от Дарт в момента, в който той излизаше в коридора.
— Идвам — извика в отговор пушачът.
На Йохансен, пушача, щеше да му се наложи да мине покрай асансьора, за да стигне до другия глас.
Детективът се върна в кабината и натисна бутона за затваряне на вратата. Нищо! Натисна го още веднъж и сега вече с резултат, въпреки че на Дарт му се стори, че вратата се затвори по-бавно от всички други врати на асансьори, с които си беше имал работа. Стъпките на двойката пушачи приближаваха бързо и съдейки по този шум, той реши, че ще стигнат до асансьора, преди вратата да се е затворила напълно.
Дръпна количката успоредно на страничната стена на кабината и се опита с тяло да прикрие вътрешността на кабината.
Но там имаше огледало, разбра го твърде късно, и когато пушачите отминаха, жената хвърли поглед вътре и забеляза отражението на Дарт в огледалото.
Ако беше съумял да си придаде спокоен вид, може би щеше да се оправи, но при това положение, когато лицето му се беше сгърчило, а очите му изразяваха ужас, той се издаде и стана ясно, че не е този, за който искаше да мине. Тази жена работеше само с още други трима, а Джо Дартели не беше от тях.