— Не съм дежурен — декларира Дартели.
— Че какво — възрази Ковалски раздразнено. — Ако си търсиш работа, разпитай свидетеля. Ако искаш да бъдеш свободен, върви си у вас. Какво ми пука от тая работа?
— Видях колата на Браг.
— Сега той се занимава със сцената на произшествието — поясни Ковалски, сочейки към стаята. — Слушай, ако не искаш да помогнеш в свободния си ден, това никак не ме вълнува. Но тогава по-добре изчезвай, ясно? Тъкмо по това вечерно време нямам настроение да те гледам как се перчиш.
— Отсреща на улицата? — попита Дартели. Искаше да погледне във вътрешността на тази стая и да поговори с Теди Браг. Трябваше да разбере докъде са стигнали до този момент. Тръгна обратно към асансьорите.
— Хубави бермудки, Дарт — се провикна Ковалски, употребявайки прякора му. — Изглежда, че си готов за почивка.
Джо Дартели, както беше с гръб към Ковалски, вдигна дясната си ръка и му показа средния си пръст. Дочу хихикането на Ковалски.
Беше добре — работата тази вечер тръгваше.
Свидетелят носеше шапката си поставена обратно, при което пластмасовата лента покриваше челото му. Тъмнозелените му абсурдно големи шорти се спускаха до средата на черните му глезени. Дарт показа значката си на полицая, който пазеше хлапака. Лицето на момчето се намръщи, а краката му се задвижиха тромаво, сякаш беше член на маршируващ оркестър. От черните набучени в ушите му слушалки се чуваше високият вой на рап музика. С приближаването си Дарт усети усилваща се миризма на марихуана. Направи знак на хлапака да зареже изкуството. Формално се представи като детектив Джоузеф Дартели от отдела за престъпления срещу личността от ХПД. Той направи това достатъчно близо до униформения, за да може последният да го чуе, и отбеляза името му в бележника си срещу съответната дата и час. Записа името на хлапака и прокара линия под цялата информация, изпитвайки чувство на досада от неприятностите, които съдилищата причиняват на хората.
— Не приличаш на ченге — изломоти хлапакът.
— Не приличаш на надежден свидетел — контрира Дартели. — Изглежда, че кратуната ти е напълно зашеметена. Искаш ли да те претърсим?
Хлапакът се размърда нервно.
— Нека само водим разговори, Джак — смънка той.
Това, разбира се, беше вярно, Дартели приличаше повече на посетител на Дисниленд, отколкото на ченге, което се занимава с грабежи и убийства, но беше важно да не позволи на свидетеля да изпита чувство на превъзходство или увереност в себе си. Уолтър Зелър, учителят на Дартели и бивш сержант, го беше научил навремето да преценява бързо свидетелите — все едно дали правилно или погрешно. Напереният свидетел трябва да се смути, неохотно даващият показания свидетел да се ухажва и утешава.
Дартели имаше нервния навик да притиска езика си срещу малкия белег върху долната си устна, откъдето някога беше избил един зъб. Обяснението за белега беше, че изгубила контрол шейна се е блъснала в дърво, когато Дарт бил на дванадесет години и поради това с прекалено много енергия и прекалено малко здрав разум. Истината се намираше по-близо до домашното огнище. Нокътят на старата дама беше попаднал върху челюстта му по време на едно от нервните й избухвания и това го беше изпратило в спешното отделение за четири шева и известно количество изобретателни обяснения.
Дартели носеше къдравата си глава от песъчливо жълта коса късо подстригана, особено над челото, където фронтовата линия беше в пълно отстъпление. Имаше сиви очи, кокалесто тяло и светла северноиталианска кожа, за която повечето жени му завиждаха. При подходящо осветление Джо Дартели изглеждаше строг и сериозен, което беше много удобно за едно ченге. Изкуствената светлина от уличните лампи произвеждаше същия ефект, като променяше чертите му и му придаваше вид по вкуса на един кубист или импресионист и маскираше иначе нежното му излъчване.
— Кажи ми какво си видял — попита Дарт с нещастен глас, след като се измъчваше от горещината. Той избухна в ново кашляне. Дробовете му бяха пресъхнали въпреки влажността на въздуха. Трябваше да се примири с това.
— Паркирам онзи буик там, Джак, нали разбираш? А онзи беше оставил покрива отворен, нали така? И тъй, затварям го, окей? Гледам нагоре през него — когато онова момче се хвърля от шибания прозорец и си размазва задника по целия гаден тротоар. Кръв навсякъде.
— Се хвърля? — попита Дартели, като в същия момент изпита сериозно съмнение. На този свят няма такова нещо, наречено надежден свидетел. Нищо подобно не съществува.
— Направо от прозореца, Джак, слушай какво ти говоря. — Той изви голямата си ръка с дълги пръсти и розова кожа под ноктите, имитирайки скок, като при това изсвири съгласно скалата на Доплер, за да илюстрира падането. — Бам! — почти изкрещя, когато ръката му стигна до въображаемия паваж. — Здравата се натърти.
Дарт мислеше за легло. И за това колко дълъг беше изминалият ден, и за това, че беше постъпил глупаво, като се беше спрял и замесил в тази работа. Свидетелят беше кръгла нула. Някакво жалко парче мъртво месо се подава от някакъв костюм на улицата. „Кого го е грижа“, се попита той, опитвайки се да се убеди, че трябва да се откаже.
Но знаеше, че не може да отмине.
— Скочи ли, или се хвърли? — Още един път Дарт направи опит да изясни положението.
В главата му се чу онзи неканен глас: „Изпълних дълга си“.
— Казвам ти, че онзи баламурник се хвърли.
— С главата надолу?
— Точно така. Също както на шибаните олимпиади. — Той вдигна ръката си, за да повтори пантомимата заедно със звуковия ефект. Беше определено със замъглено съзнание. „Лайнян свидетел“, помисли си отново Дарт.
Но съществуваше Ледения човек, чиито контузии също говореха за хвърляне с главата напред, въпреки че трупът беше ударен най-малко от един снегорин и отнесен на разстояние няколко пресечки, преди да заседне в една преспа за около някъде между четири дни и две седмици, като по този начин всякакви категорични заключения относно понесените увреждания ставаха крайно несигурни. Но той се беше хвърлил, беше се хвърлил и този. Съвпадение? Лайна!
Това, което Дарт беше забелязал залепнало към тротоара, изглеждаше да поддържа този свидетел: главата на скочилия беше хлътнала, по-голямата част от лицето липсваше, горната част на тялото — разнебитена каша. Онова, което някога е било ляво рамо и ръка, сега лежеше нагънато и смачкано под него. Док Рей и Тед Браг щяха да кажат нещо повече за точния ъгъл на удара, въпреки че беше малко вероятно да отделят много време на случая. Самоубийствата се изясняваха бързо.
Но Дартели знаеше: скачачите не се хвърляха, те скачаха даже от мостове, където водата създава илюзията за меко кацане. Разбира се, за всяко нещо имаше изключения, просто не му се искаше да трябва да ги обяснява. Имаше желание да скъса листа и да погребе тази мръсна подробност веднага и на самото място. Ти направи това веднъж, можеш да го направиш пак, настояваше нежеланият вътрешен глас, като го наказваше, принуждаваше го да направи всичко друго, освен това.
Дартели нареди на полицая да отведе хлапака на Дженингс роуд и да почака или него, или Ковалски, за да документират показанията му.
— Не мога да си оставя къщичката — оплака се хлапакът.
Дартели каза на полицая:
— Ако ти прави номера, претърси го, обработи го и му дай възможност да се ориентира.
— Мога да си взема дозата по някое време — предложи бързо хлапакът.
Дартели го погледна неодобрително. Лайнян свидетел, помисли той. Лайнян случай.
Дартели се върна в „Де Нада“, минавайки покрай своя сержант Джон Хейт, който засега се занимаваше с някои медии. На Хейт не му харесваше нощната смяна — двете команди по престъпления срещу личността се редуваха и през тези седмици беше по-добре да се стои далеч от Хейт. Дартели направи точно това.