— Ако е възникнало впечатление, че нашето лекарство причинява силна депресия или други психологически странични ефекти, аз мога да ви убедя, че изпитанията ще бъдат незабавно прекратени и че ще преразгледаме цялата си работа. Но нека също ви кажа и това, че една от добрите страни на генната терапия е специфичното приложение на лекарството и следователно намаляване на множество странични ефекти, свързани с други групи лекарства. Що се отнася до това как това би ни се отразило — ами че това ще ни съсипе, разбира се. Ние сме против това да бъдат убивани хората, с които правим изпитанията, детективе. И нека само кажа, че тези лекарства се подлагат на най-строго тестуване, преди да бъдат приложени на хора и аз положително не мога да очаквам сериозни психологични разстройства да останат незабелязани и следователно нелекувани.
— Вие първи ще ги откриете — вметна той.
— Можете да бъдете абсолютно сигурен в това.
— И така, някой би могъл да напакости на вашата компания, ако успее да свърже изпитанията ви с тези самоубийства?
— Такъв вид саботаж може да ни съсипе. — Сега вече тя изглеждаше много нервна, раздразнена и желаеща да приключи с Дарт. Додаде: — За да бъда честна, детективе, самата мисъл за това е страшна и аз бих искала да се намеся незабавно. Още веднъж — заяви тя решително, — мисля, че ако съществуваше някаква връзка, без съмнение щях да чуя за това, но ако ме извините…
— Нужно ми е да разбера какво става — закова той просто и грубо.
— Разбирам — кимна тя.
— Може би ще ми е по силите да ви помогна?
— Да. — Тя направи опит да се усмихне, но безуспешен. Беше твърде много потресена.
— Един последен въпрос — реши се Дарт. Чувстваше, че е станал много агресивен с тези въпроси. Мартинсън научаваше, че някой се опитва да саботира компанията й и сега той, Дарт, продължаваше да се вре във всички възможни мръсни кьошета. — Има ли някакво участие в тези изпитания вашата охранителна фирма „Проктор секюрити“? Имат ли те достъп до опитите или до резултатите?
— Длъжна съм да кажа, че не! — Изчерви се силно. — Но, за бога, те охраняват паркингите ни. Помагат ни срещу опити за шпиониране в страната и от чужбина. — Очите й се разшириха и тя отсече: — Къде, по дяволите, са те, когато имаме нужда от тях?
Дарт виждаше съвсем ясно, че тя си записва нещо в паметта по този въпрос.
Тя се овладя и продължи:
— Това е във висша степен конкурентна област, детективе, и са заложени десетки — стотици милиони долари. Ако един продукт пропадне, възможно е мястото му да бъде заето от друг. От Тери Проктор се изисква да бди за тези неща. Да защитава интересите ни.
Тя опита още една усмивка, този път по-сполучлива.
— Можем ли да продължим някой друг път?
Дарт кимна. При ставането си тя завъртя главата си и Дарт успя крадешком да види врата й.
Несъмнено белег. Рана от нож. И при това отвратителна.
31.
Дарт нямаше желание да се връща на Хамилтън корт 11, тъй като къщата се държеше под наблюдение с надежда, че може би Уолъс Спарко — Уолтър Зелър, ще бъде заловен. Но уроците на самия Зелър повлияха на Дарт в решението му да се върне и да изследва още веднъж това, което се намираше там. Тази къща оставаше единственото физически съществуващо звено към посетителя при самоубийството на Пейн. Винаги се връщай на сцената на престъплението, така го беше учил Зелър.
— Обикновено много мразя да съм на повикване — каза Саманта Ричардсън, флиртувайки с Дарт, докато отключваше вратата на фотолабораторията.
Асистентката на Браг носеше сини джинси и фланела, която подозрително напомняше пижама. В единадесет и тридесет през нощта беше възможно всичко — хората се показваха в най-странни дрехи. Дарт почти не спеше между нощните дежурства и дневните посещения, какъвто беше случаят с „Роксин лаборатории“. Чувстваше се като парцал и това му личеше.
Нощем малката лаборатория не ухаеше по-приятно отколкото денем, благодарение на големия фотографски процесор в съседната стая. Ричардсън придърпа два стола пред монитора на компютъра и Дарт се присъедини към нея.
— За първоначално гледане намаляваме образите, за да бъдат по-ясни — обясни тя. Хората от групата за спешна намеса бяха заснели дигитални изображения, а не фотографии. Ричардсън подготви Дарт за това, което предстоеше да види. — При снимането в условия на относителна тъмнина, това, което те са направили, осветлението, както можеш да се досетиш, е изключено. Камерата вижда предметите до голяма степен както ги виждат твоите очила за нощно гледане. Но едно от хубавите неща е, че можем да поискаме от компютъра да компенсира и коригира светлинните недостатъци. Да добави цвят. Да усили. И често пъти образите изненадващо изглеждат почти като направени на дневна светлина. Точно това сега ще направим — обеща му тя. — Ще започнем с намаления образ и ще увеличаваме. Винаги можем да се върнем към оригинала.
На екрана се появи първият образ, снимка на всекидневната с шезлонга и телевизора. В началото, неясно зелено и бяло, една черна черта се задвижи бавно надолу по екрана и също както при вдигането на щора стаята изведнъж се напълни с цвят. Тази технология направи много силно впечатление на Дарт.
— Това ще ти хареса — стрелна го тя, докато работеше енергично с клавиатурата, а след това грабна мишката на компютъра. Подът на стаята се повдигна и образът придоби три измерения, като че ли Дарт се беше качил на стълба и гледаше надолу.
— Какво е това, по дяволите? — попита Дарт.
— Дигиталните камери са стерео оптични — това е едно допълнително преимущество. Компютърът използва алгоритми за създаването на триизмерния ефект. — Тя завъртя стаята и вече Дарт гледаше от друга посока, но лявата част на екрана беше празна. Тя обясни: — Компютърът не може да напълни това, което камерата не е видяла. — Тя посочи празната страна на рамката и допълни: — Това е мястото, където се е намирал фотографът, когато е снимал.
Дарт се изпълни с ентусиазъм към технологията, която Ричардсън явно ценеше особено много. Тя се оплака:
— Не всеки може да си позволи такава камера, но може би в близко време…
Кадър след кадър Ричардсън развеждаше Дарт из къщата и му показваше важни неща. Манипулирането на гледната точка даваше на Дарт възможност да вижда стаите от много ъгли. Всяка една от тях той проучи внимателно, като от време на време искаше увеличаване на дадена част, нещо, което компютърът постигаше за секунди. Стая след стая той издири всякакви физически данни, които биха могли да подскажат къде трябва да се търси Уолтър Зелър, иначе наречен Уолъс Спарко.
Убиецът е тук. Думите на Зелър продължаваха да го преследват. Колкото и да вярваше Дарт, че убиецът е Зелър, единствената убедителна улика, с която разполагаше, свързваше резидента на Хамилтън корт 11 със самоубийството на Пейн. Всичко друго оставаше в периферията. И въпреки че той вече вярваше, че Зелър е Спарко, това не означаваше задължително, че Спарко-Зелър действително беше убил Пейн. Може би, както Зелър искаше Дарт да повярва, това, което свързваше всичките самоубийства, беше лекарството на „Роксин“ и Мартинсън с компанията си беше фактически единствената, върху която трябваше да падне обвинението. Все пак Хамилтън корт 11 като че ли предлагаше на Дарт главната надежда да намери отговорите и резидента. Ако само можеше да открие Зелър.
Вече от няколко дни се беше псувал за това, че не беше се възползвал от Зелър по време на пожара. Не знаеше как би могъл да го постигне. Всичко свърши с това, че се беше оказал извън играта, невъоръжен и в шок. Но той беше сърдит на себе си за това, че се беше оставил да се поддаде на властната магия на Зелър, беше си останал ученик, слушател.
— С мен ли си? — сепна го Ричардсън.
— Да.
Тя го поведе през поредица увеличени образи, докато накрая се стигна до стълбите на приземния етаж и стаята, която служеше за пералня. Даже при подобрените цветове на компютъра стаята изглеждаше мръсна и неприятно влажна. Дарт си спомни задушаващата миризма на мухъл.