Един час по-късно влязоха в къщата на Хамилтън корт 11. Аби носеше в джоба си подписаната заповед. Осветлението във всекидневната беше включено от автоматичния часовников механизъм — беше девет и петдесет и пет вечерта.
Аби чрез Дарт беше включила три точки в заповедта, които бяха пропуснати в предишните заповеди: пазарски торби за бакалски стоки, поставените в рамка снимки на пианото и дрехи.
Той сложи снимките в бяла книжна торба. И двамата носеха ръкавици.
— Фотосите мога да ги разбера — каза тя. — Въпреки че според теб Зелър е този, който ги е сложил там, за да сътвори идентичността на този Уолъс Спарко, ти мислиш, че в тях има нещо важно, нещо, което той би могъл да ти каже, без да има това намерение. Но торбите?
— Имал е намерение да слага храна тук — обясни Дарт, след като я беше вкарал в кухнята. — Още веднъж, както ти каза, за да създаде впечатлението, че Спарко е живял тук. Спарко не е живял тук. Нито Зелър. Той е използвал къщата като място за подготовка — поне до момента, когато разкрихме това. После трябва да е използвал някакво друго място… Знаел е, че е практически невъзможно човек да не внесе нещо от себе си във всяка сцена на престъпление и да не отнесе нещо от тази сцена обратно в дома си — това е природата на косми и влакна, това е, което ми е набивал в главата през всичките тези години. Аз бях този с дипломата, но той беше този, който разбираше от разсипване на влакна като доказателствен материал и отнасянето им след това.
— И така, той е идвал тук, сменял е дрехите си — сменял е идентичността си, извършвал е престъплението, връщал се е, отново се е преобличал… — Сега й беше ясно. — Веригата от улики винаги води обратно до тук.
— Ако въобще попаднехме на нещо от сцената на престъпление — а той е вземал допълнително предпазни мерки, за да бъде сигурен, че няма да попаднем на нищо, като е почиствал с прахосмукачка и е поставял фалшиви улики — само бихме намерили тази негова крепост, но не и самия човек.
— Ами пазарските чанти? — попита тя скептично.
— Може би е бил по-умен отколкото му е било нужно — предположи Дарт, претърсвайки чекмеджетата. — Той купува бакалски стоки, за да ни убеди, че Спарко е живял тук. Изяжда част от храната, за да внуши, че мястото е обитавано. Но ако е пазил торбите… — Дарт размишляваше на глас, докато разбутваше съдържанието на следващото чекмедже.
Аби отвори шкафа под мивката, извади кофата за боклук и вдигна торбата с боклук — найлонова торбичка от магазин за хранителни стоки. Тя завърши изречението вместо него:
— Тогава ще ги е използвал за боклук.
— Ти си блестяща! — възкликна той възторжено.
— Знам. Така е, нали? Но недостатъчно блестяща, че да се сетя защо това не ти е безразлично — добави тя.
Той пое торбата от нея и я завъртя така, че тя да види зеления надпис отстрани.
— „Шопуей“ — прочете името.
— Това е на Парк стрийт — каза тя, изричайки името на най-лошата улица в града.
— Колко такива магазина има от тук до „Шопуей“? — попита той.
— Два. Три може би. Заради учениците от колежа.
— Заради белите — каза той.
— Опитваш се да стесниш този квартал — каза тя впечатлена. — Да откриеш някое място, където бихме могли да го намерим. — И добави: — Ще поставим „Шопуей“ под наблюдение, приемайки, че е близо до това място.
Дарт й се ухили, изсипвайки съдържанието на торбичката, а самата нея прибирайки като веществено доказателство.
После той отвори гардероба на долния етаж и претърси трите палта, които висяха там.
Аби се обади:
— Трябва да ги е купил от магазин за дрехи втора употреба. Търсиш етикети, нещо, което да стесни още повече квартала.
— Нищо — промърмори Дарт, затваряйки вратата на гардероба и повеждайки Аби на горния етаж.
Движейки се плътно след него, Аби подметна:
— Предполагам, че ще съжалява, че те е тренирал толкова добре.
— Комплиментите — избъбри Дарт — няма да те доведат доникъде. — Той влезе в спалнята и се насочи към шкафа.
Аби запали лампата. Дарт се обърна бързо, поклати глава и я спря:
— Не! Това — каза той, опипвайки дрехите, — може да е купено от втора ръка… и го е купил голямо, за да му свърши работа, но не е било по неговия размер… и част от тези дрехи са щели да бъдат изхвърлени: при случая с Пейн е имало твърде много кръв. Но той има специално отношение към чистите дрехи. Забелязала ли си? Изгладени ризи и панталони. Той и Лъки веднъж се караха, защото тя искаше да пести пари, но той настояваше ризите му да бъдат давани на гладене. Това почти беше един…
— Фетиш — довърши тя изречението му, повдигайки една от окачените ризи. — Това ли търсиш? — До палеца й се виждаше син етикет с името на обществена пералня, грижливо пришит с найлонов конец в долния край на ризата.
Вълнение се прокрадна в Дарт: един бакалски магазин едва ли разполагаше с адресите на клиентите си, но една обществена пералня като нищо би могла.
Когато заемаха отново местата си в тауруса и телесният им език вече изразяваше нетърпението им, Дарт й каза:
— Може би щях да намеря етикета от пералнята. — Той включи двигателя. — Но бих могъл да пропусна тази бакалска торба — изповяда се той.
— Видя ли? — изхихика тя. — Имаш нужда от мен.
Картата в офиса на Аби се състоеше от увеличени фотокопия на една област една квадратна миля, обграждаща супермаркета „Шопуей“ на Парк стрийт. След като се беше задържал на Дженингс роуд след смяната, Дарт беше приготвил кана кафе. Аби се беше прибрала вкъщи по-рано за неколкочасов сън и в девет беше отново в офиса. Използвайки „Жълти страници“, Дарт беше прекарал малките часове зает с установяване на местонахождението на деветнадесетте обществени перални в този район. Сега върху импровизираната карта бяха забодени шест карфици.
В девет нула две Дарт окачи телефонната слушалка, приближи картата и издърпа една от карфиците.
— Бели етикети, забодени към яката, като са използвани безопасни игли — промърмори той.
В девет и тридесет Аби се оплака:
— Бели етикети, зелени етикети, розови етикети — но никакви сини етикети.
— Ще го открием — заяви Дарт.
— Не близо до „Шопуей“ — предположи тя, махайки последната карфица.
Дарт се загледа продължително в картата, в главата му се въртяха различни мисли.
— Може би греша — въздъхна той, чувстваше се потиснат. Това беше времето му за сън, а на всичко отгоре и събота сутрин. Тялото му беше изтощено. Главата го наболяваше. Чувстваше гърба си пострадал от това, че беше заспал в едно кресло. Завиждаше й за няколкото часа сън.
Аби се извини и напусна стаята. Дарт, който от четвъртък се беше опитвал да се обади на Гини, която беше помолила за това, набра номера й. Обади се телефонният й секретар. Той сложи слушалката върху вилката, обзе го ревност. Гини винаги си беше вкъщи в събота сутрин. Това означаваше, че не си е спала вкъщи предната вечер. Беше се чудил защо не му се беше обадила. Беше типично за тях да си играят на гоненица по телефона, докато единият улови другия.
Аби се върна и започна, широко усмихната:
— И така, както ми се струва, ние опитваме с всяка шибана пералня в града, докато попаднем на тази, която използва сини етикети. — Тя се тупна в едно кресло до един от телефоните и додаде: — Как искаш да започнем, с „А“ или с „Н“?
Час по-късно Аби окачи слушалката и рапортува:
— И така, ще бъдеш щастлив да узнаеш, че най-после намерих компания, която работи със сини етикети. — И в този момент Дарт затвори телефона по средата на разговора. — Не трябваше да постъпваш така — смъмри го тя. — Те работят със сини етикети, но номерата им не са близо до този петцифрения, който имаме ние.
След като моментът на радост премина, Дарт се отпусна в креслото си и взе да търка очите си.
— Казаха ли нещо за сини етикети?
— Той ми даде името на компанията, която доставя етикетите — отговори тя и Дарт разбра, че от това място е трябвало да започне. — „Нътмег Съплайс“ в Бриджпорт. Но днес е събота и ще отворят чак в понеделник. Така че, ако можем да почакаме…