Първото нещо, което привлече вниманието му, беше миризмата от дим на пура. Това му беше и познато, и го плашеше. Той стоеше абсолютно неподвижен, подчинен на властта на спомени, заливаше го вълна от емоции. При цялата си решителност не се беше замислял как би могъл да се оправи в случай на конфронтация с наставника си. Все още можеше само да обича този човек, да го уважава, даже да му вярва. Беше постигнал професионалната си идентичност в страховитата сянка на този човек, беше се ползвал от защитата му и на свой ред се беше отнасял към него като към покровител и учител. В този момент той стоеше изправен с револвер в ръка и с намерението да му се противопостави — да го обвини за това, че е замислил и извършил поредица убийства. Обвинения, които щяха да отведат Зелър там, където беше спечелил репутацията си на най-добър измежду най-добрите.
Кухнята беше малка и датираше от петдесетте години: начупен линолеум, лекясана мивка и похабени предмети. Върху кухненския плот имаше трохи и остатъци от храна. Колона от малки черни мравки преминаваше в шествие покрай разлятата течност и изчезваше зад стар тостер. Въздухът беше натежал от дима на пури. Дарт приемаше това като предупреждение: Зелър не беше далече.
Той остави оръжието си, което му трябваше за улицата, не за Зелър. След това, като му дойде нещо ново наум, го взе отново. Влезе много внимателно в една малка всекидневна стая и тръгна нагоре по някаква стръмна стълба. Зелър беше израснал тук, беше разказвал толкова много истории за младостта си и за това място, че Дарт вече си представяше, че познава из основи всичко. Сега беше разочарован от разликите между истинското положение и спомена. Жилището далеч не беше толкова величествено, както го беше описвал Зелър. Размерите, украсени от спомена, бяха силно преувеличени от бившия резидент. Докато се качваше по стълбите, Дарт почувства, че го обзема някакъв страх: Зелър, убиец, който чака някъде в една къща, която познава добре. Дарт, неохотният инквизитор, един чужденец тук. Зелър беше особен, предпочиташе най-напред да удари, а после да задава въпроси. Дарт приближи най-високата част на стълбата, точно толкова широк коридор водеше към една отворена врата непосредствено вдясно и две противоположни една на друга врати по-нататък. Всички врати бяха отворени, всичко беше тъмно. На Дарт това приличаше на игра на криеница — очакваше да намери Зелър в една от трите. Но също така се и боеше от шума, който произведе с кухненската врата — Зелър като нищо можеше да го очаква.
Дарт порови в паметта си за някакво указание от някоя от семейните истории на Зелър. Почти чуваше гласа му в главата си, почти го виждаше седнал там… Нещо за това, как като дете е станал свидетел на улично нападение, спомни си той, което го наведе на мисълта, че стаята на Зелър трябва да е едната от двете пред него. Мислеше да се мушне най-напред в най-близката стая, да заеме отбранителна позиция зад вратата, после да почака за сигурен знак за позицията на Зелър. Сърцето му като че ли беше залепнало в гърлото, гръдният му кош беше стегнат, устата пресъхнала.
Беше като пиян от страх, не чувстваше никаква твърдост в коленете си. В главата му се въртяха сцените на така наречените самоубийства, убийствата, които бяха толкова изкусно оркестрирани. Дали по този начин нямаше някой да открие Джо Дартели? Дали това не бяха последните му минути — след като се беше промушил в чужда къща в преследване на човек, когото чувстваше близък като баща? Той започна да се пита какви ли мисли са съществували в замъгления ум на майка му, когато го беше преследвала. Дали тя по нейния си начин се е страхувала толкова много от това, че ще открие Дарт, както сега той се страхуваше от възможността да открие Зелър?
Той повдигна револвера и го насочи в пода пред себе си. Щеше да е необходимо само леко вдигане и дърпане на спусъка. От близко разстояние всеки беше отличен стрелец.
Започна да брои бавно назад, тръгвайки от пет, това беше стар навик, целта беше да успокои нервите си. Както сам трябваше да се убеди, тази техника се провали мизерно: три… две… Той направи бърза крачка нагоре, изкачвайки последното стъпало и рязко се обърна надясно.
Облегалката на един дървен стол го удари право в гърдите. В същия момент, когато всичкият му въздух излетя от него, Дарт вдигна револвера и дръпна спусъка и веднага след това още веднъж, но нищо не последва — засечка в резултат от падането му на улицата. Ударът го изправи на крака, той се плъзна в коридора и се блъсна в стената и това окончателно го лиши от въздух. Дарт се мъчеше да си поеме дъх, гръдният му кош беше като парализиран, ребрата му силно пострадали. Револверът отлетя от ръцете му, беше изритан оттам. В следващия момент същата кафява обувка тръгна срещу лицето на Дарт, но Дарт успя да се извие встрани, да се сниши и да избегне удара.
Уолтър Зелър загуби равновесие и се подпря на парапета на стълбата, за малко да полети надолу. За много кратък момент Дарт зърна лицето му. То беше на човек, съвършено различен от този, който Дарт помнеше: хлътнало и изнурено, съсипано от скръб, вина и изтощение. Той е старец, помисли Дарт, който знаеше, че Зелър беше само на малко повече от петдесет години. Беше с тъмнозелена фланелена блуза и сини джинси, но те висяха по тялото му. Лицето му беше кръгло, косата сивееща, стърчеше ирландският нос, който беше счупван безброй пъти. Изглеждаше груб и противен, но за Дарт благите сини очи издаваха истинската стойност на личността му.
Дарт се опита да се докопа до оръжието си, но ръцете му бяха натежали с тонове, а в гърдите му гореше огън от съкрушителния удар със стола. Единственото му слабо усилие беше да се отдръпне назад и да плъзне десния си крак по пода и да стигне с него обувката, която държеше върху себе си цялата неустойчива тежест на Зелър. За Зелър всичко се случи много бързо — първо той загуби равновесие, а след това Дарт изрита единствената му солидна платформа, изпращайки го по този начин с глава надолу по стълбата. Едно пълно салтомортале завърши с тежко падане. Дарт, чиито ръце все още отказваха да функционират, се претърколи върху прашния под и избута тялото си напред с крака. Пострадалият му глезен почти извика. Трески от пода се забиха в гърдите и ръцете му. Той чу как Зелър стене, проклина и как след това тръгва нагоре по стълбата.
— Ти си мъртъв, Айви — изкрещя сержантът, като с ръце и крака се опитваше да се изкачи нагоре. Десет години Дарт беше вярвал на този глас и на всичко, което той казваше.
Дарт успя да стигне до края на коридора и да влезе в тъмната стая вдясно. Усети пулс в ръцете си, те се връщаха отново към живот. Той се търкулна над килима, намерението му беше да се настани под леглото, но веднага схвана цялата абсурдност на опита да се скрие. Като дете беше усъвършенствал изкуството на скриването и сега, когато се опита да се възползва от тази си способност, той се огледа наоколо и прецени, че трябва да се махне от стаята. Сега!
Той чу изстрела, удара и търкулването на куршума върху пода. Зелър беше в коридора. Беше стрелял.
Дарт можеше да движи и двете си рамене, чувстваше живот в ръцете си, въпреки че му беше все още трудно да върви. Направи усилие да диша — гръдният му кош като че ли беше хлътнал, главата му бучеше от недостига на кислород. От двата прозореца на стаята единия гледаше към улицата, а другият, по-близкият до Дарт, гледаше към един плосък покрив.
Стъпки…
Опита се да вземе оръжието си, но се оказа, че и двете му ръце не вършат работа. Той представляваше неподвижна мишена.
Нямаше време предварително да счупва стъклото, това беше повече от ясно. Изправи се на крака, заби глава в гърдите си и тръгна назад, промъквайки се през стъклото на прозореца. Главата му се удари в горната част на рамката, от което получи зашеметяване. Навсякъде в оглушителна експлозия се разлетяха парчета стъкло. Дарт почувства хладината на външния въздух. Почувства и че нещо топло се стича по гърба му. Продължи движението си, докато дразнещият звук престана и той беше вън от обсега на стъклата. Изправи се на крака и тръгна по покрива срещу неумолимата тухлена стена пред себе си.
— Остави това, Айви! — извика силно Зелър. — Трябва да поговорим.