— Лош избор, Айви — извика Зелър, връщайки го към действителността.
Задейства намираща се наблизо сушилня. Последва я друга, този път намираща се по-наблизо.
— Все напред, напред вървим — подвикна отново Зелър. Той включваше в действие една по една всички машини. Имаше намерение да опече Дарт.
Сега забоботи друга сушилня.
„Невероятно близо!“, разбра той, представяйки си ужаса на положението, че е хванат като в капан във вътрешността на машина, която може да произвежда такава адска горещина. Започна бавно, но равномерно да отброява: Хиляда и едно, хиляда и две… Топлината беше достатъчна, за да превърне водата в пара — за броени минути той щеше да изгори.
Но ако броеше както трябва…
Хиляда и пет, хиляда и шест…
Измъчваше мозъка си и се опитваше да си представи как изглежда лицевата част на машината. Дали контролите бяха вдясно или вляво от вратата? В началото помисли, че вляво, след това си представи нещо съвършено различно, на което контролите бяха вдясно. На кой от двата образа да се довери?
— Това няма да ти хареса — предупреди го Зелър с глас, който се издигаше над шума. Беше съвсем наблизо.
Хиляда и девет…
С включването на следващата машина стената зад Дарт започна да се тресе шумно. Десет секунди между машините.
Той започна да брои отначало: Хиляда и едно…
Последвалият шум беше оглушителен, вече не можеше да се чуят стъпките на Зелър. Прекалено силен, за да поддържа ритмичното броене в главата си.
Хиляда и шест…
Той сви крака си, така че коляното му почти се заби в гърдите му. Трябваше да реши какво да прави с дясната си ръка: дали да вземе оръжието си или да се хване здраво за ръба на барабана, така че да може да излезе бързо. Поиска да излезе.
Повече от всичко друго искаше да излезе.
Хиляда и осем…
Той отвори вратата с ритник, в който вложи цялата си сила и веднага разбра, че е ударил Зелър. От гърдите му се изтръгна глухо изпъшкване, той падна тежко и изпусна револвера си, който се плъзна и му избяга на няколко крачки.
Дарт скочи, забравяйки за глезена си, и след като болният му крак не успя да го удържи, се строполи върху циментовия под.
От главата на Зелър течеше кръв. Докато се извиваше и се опитваше да се докопа до револвера, той оставяше върху пода размазана кървава следа.
Дарт, който все още лежеше на пода, посегна към оръжието.
Дарт успя да стигне до приклада на револвера с дясната си ръка. Започна да го придърпва към себе си. Дулото се въртеше и заемаше най-различни положения, докато в един момент Дарт вече гледаше право в единственото черно око в края на цевта. Револверът на Дарт беше насочен към лицето на Зелър. На не повече от един ярд един от друг двамата мъже лежаха неподвижно върху студения под.
— Дълго време не сме се виждали — почти извика Зелър, за да надвие рева на сушилните. От лицето му се лееше обилно кръв.
Дарт се опита да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.
— Нека да ти обясня нещо — продължи Зелър, — тъй като винаги си искал да чуваш нещата направо. Никога не може да се постигне успех още от първия опит.
— Глупости — успя да изкашля Дарт. Чувстваше, че е на път да се разплаче. Зелър щеше да дръпне спусъка — беше сигурен в това. Животът му се беше свел до този крехък момент — единственият човек, към когото беше изпитвал уважение, имаше намерение да го убие. Той почувства собствения си пръст още по-твърдо върху спусъка. Още малко натиск и тилът на Зелър щеше да отлети.
— Няма да ме победиш — обяви Зелър гордо. — Не се опитвай да ме уплашиш, Айви. Запази този си вид за цветните от Сеймур стрийт. Казвам ти, че няма да го направиш. Не защото не можеш, но защото аз няма да ти разреша. Ти не успя…
Сърцето на Дарт подскочи. Зелър винаги изиграваше най-добрите ходове…
— Няма да успееш. Това няма да стане. Така че ти се налага да го направиш, мой човек. Няма защо да насочваш този предмет като заплаха, защото за мен това не е заплаха, а решение. Разбра ли? — Изчака отговор от Дарт, но скоро търпението му се изчерпа. — Разбра ли? — повтори той, като този път изкрещя. — Дръпни шибания спусък, Айви! — И сега още по-високо: — Дръпни шибания спусък, преди да съм те измел, задник такъв. — Дулото на пистолета се завъртя на един инч и се насочи в гърлото на Дарт. — Оттук мога да отделя главата ти от тялото. Мислил ли си за това?
— Мина ми през ум такова нещо — извика Дарт.
— Затова дръпни шибания спусък. — Зелър отново почака. — Аз съм бил в системата, Айви, и не искам да си имам работа с нея. — И добави: — Даже и ако става дума за нещо, в което вярвам.
Дарт почувства болка в очите си. Изпитваше силен гняв към Зелър.
Зелър изкрещя:
— Беше време, когато исках да те завербувам. Можеш ли да си представиш това? Убеждавах се, че ти би могъл… че ще помогнеш. Но после изпитах страх от това твое отношение на момче скаут. Ти живееш в един шибан мехур, Айви: праведно невежество. Ти самият си морализаторска пиеса. Искаш ли да знаеш защо Гини те напусна? Защото си прекалено добър. Ти защитаваш този свой измислен от тебе самия имидж. Хвърли го на боклука този имидж, Айви.
Изведнъж Дарт се почувства напълно спокоен. Можеше да чуе шума от уличното движение въпреки стената, а някъде по-надалече, че нещо капе. Въздухът беше особено горещ и като че ли много разреден. Пръстът му го молеше да натисне спусъка. Като че ли за момент Дарт се беше свързал с Бога. За първи път попадаше в такова положение.
— Добър опит — изръмжа Дарт, за когото беше ясно, че Зелър се опитваше да го накара да стреля.
— Не разбираш, нали? Ти все още не разбираш! Мислиш се за много умен, господин детектив? Но нека да ти кажа нещо: избягвах твоята смяна, защото не исках ти да си водещ — при нито един от случаите. Дай ми един Ковалски или един Томпсън, но далеч от Джо Дартели! Не защото си чак толкова умен, а защото си добре трениран — натърти човекът, който го беше тренирал. Зелър се усмихна самодоволно.
Дарт погледна към стената, чудейки се дали би могъл да се претърколи достатъчно бързо…
— Трябва само да мръднеш — декларира Зелър — и на доктор Рей ще му потрябва мокра гъба.
— Опитват се да помогнат — каза Дарт. След като Зелър го обвинява, че е прекалено праведен, значи беше нормално да каже това, което мисли.
— Мартинсън? — попита Зелър. Той се усмихна. Дарт познаваше тази усмивка — това беше усмивката на Зелър, която не прощаваше, тази, която отстъпваше ред на гнева и беса. — Ще ми разкажеш ли за Ариел Мартинсън? Винаги си бил ужасно наивен. Мислех, че сме те излекували от този недостатък. — Той замига бързо. Може би беше загубил много кръв и щеше да припадне. — Праведен и наивен. Трябвало е да станеш свещеник, знаеш ли това? — И като отмести оръжието, насочвайки го отново към очите на Дарт, добави сухо: — И нямаш никакво шибано чувство за хумор.
— Самоубийствата са имали за цел да провалят изпитанията — започна Дарт, опитвайки се да спечели малко време, да избяга по някакъв начин от ситуацията. Нямаше намерение да убива Зелър, беше решен да го накара да отговаря за постъпките си.
— Златна шибана звезда, Айви. — Той отново запремига бързо. — И защо, по дяволите, мога да искам да правя това?
Дарт помисли, че ако Зелър премигнеше отново по същия начин, би могъл да успее да отклони оръжието му към стената. Но дали щеше да успее да го отклони достатъчно? Разсейката на един револвер беше много по-широка от малкия отвор на цевта.
— Знам какво мислиш, защото те познавам, Айви. Ти си толкова шибано предсказуем. Това е твой проблем. Ти си мислиш, че съм се поддал на див ентусиазъм, мислиш, че е заради Лъки — Бог да даде покой на нежната й душа. — Това последното беше изречено с истинския глас на Уолтър Зелър — този Зелър, когото Дарт познаваше и уважаваше. — Но ти съвсем нищо не знаеш. — Той погледна Дарт с разочарование и додаде: — Мартинсън беше изнасилена, докато беше в университета. Жестоко нарязана.