Зелър стреля още веднъж, като си мислеше: „покажи ми онази светлинка…“.
Червената точка запълзя по снега, тръгна нагоре по едно дърво и попадна върху коляното на Зелър. Сержантът се ободри. „Дай ми цел“, подразни той още веднъж мислено противника си.
Точно насреща от вътрешността на гората се зададе жълто-бяла светлинка.
Гората се изпълни от поредицата изстрели на Зелър, който умишлено стреляше в широк кръг. Коляното му се разпиля. Рамото му експлодира. Той успя да произведе един финален изстрел. „Бягай колкото можеш, Дартели“, подкани го той мислено. „И Бог да те пази.“
Дарт се притисна в снега, очисти лицето си. Беше ясно, че Зелър беше изстрелял пълнителя си и че сега зареждаше отново, тъй като гората беше напълно притихнала. Сега вече Дарт можеше да забележи грубата симетрия на черните дънери на дърветата, които се издигаха от белия сняг, и сюрреалистичната геометрия на подстанцията вляво. Той лежеше абсолютно неподвижно, чакаше — очакваше червената точка да го намери.
Изправи се на колене и с всичка сила запълзя през снега, като навлизаше по-дълбоко между дърветата. Очакваше сигнал от Зелър, но знаеше, че след като стрелецът е все още там, сержантът няма да се надигне от мястото си. Още веднъж събитията от последните няколко минути оживяха в ума му — звукът от стрелбата на Зелър, последвалата тишина.
Може би Зелър го е улучил, помисли Дарт.
Той запълзя напред, вече чувстваше очите си в по-добро състояние. Можеше да различи гладката бяла кора на дърветата, светлия покров от ниско спуснати облаци, които отразяваха светлината от града, ненарушената от нищо чистота на снега, бляскав и гладък като копринено шалче.
Минутите отминаваха и все още не се случваше нищо. Дарт запълзя между дърветата, отправяйки се назад към малкото открито място до подстанцията, където за последен път беше видял Зелър. Той се движеше предпазливо, спираше на всеки няколко фута, тялото му, защитено от следващия дънер, погледът му нащрек за търсещата червена точка на лазера. Чакаше и се ослушваше, а след това продължаваше движението си много предпазливо. Нямаше представа за времето, но му се струваше, ме бяха изминали от пет до десет минути. И все още нищо. Никакви човешки звуци. Никакво движение. Обхвана го силен страх.
Боботенето от станцията се усили. Той отново спря. Опитвайки се да оцени мястото, нито за момент не забравяше за лазера на снайпериста. Колкото повече приближаваше оголеното място, в толкова по-голяма степен превръщаше себе си в мишена. В началото Зелър се намираше на това място. Той го потърси с поглед вляво, после вдясно. Огледа снега за следи. Тишината беше заредена със страх. Мина му през ум, че Зелър, вярвайки, че е улучил стрелеца, може би е тръгнал след него, за да потвърди попадението. Разбираше, че най-добрият ход вероятно е бил да остане сравнително близо до мястото, където беше ранен, в случай, че сега самият Зелър издирваше Дарт, като двамата се движеха в кръг. Той минаваше напред, спираше и чакаше. Нищо. Отново тръгваше напред.
Когато погледна вляво, го видя: Зелър беше на около десет ярда от него, седнал, все още обърнат с лице към мястото, откъдето бяха дошли изстрелите. Дарт му извика, но не достатъчно високо, че да привлече вниманието му — или просто Зелър отказваше да се занимава с него, след като цялото му внимание беше насочено върху стрелеца.
За Дарт не беше добре да приближава сержанта, като по този начин двамата заедно щяха да представляват по-широка цел, затова той приклекна зад двойка дървета и зачака. След още пет минути абсолютна тишина, смразяващ костите студ, той започна да се ядосва на поведението на Зелър. Веднъж се беше случило Зелър да го кара да чака, както сега, над четиридесет и пет минути. Ако Зелър запалеше пура, Дарт щеше да разбере, че според него мястото е безопасно. Дарт почака още три минути и загуби цялото си търпение. Беше видял, че поне два пъти Зелър беше улучен — може би беше припаднал.
Дарт се придвижи между дърветата и извика още веднъж, този път достатъчно отблизо, достатъчно високо, за да бъде чут. И този път Зелър не му обърна никакво внимание. Толкова типично арогантен. Дарт изпита гняв към него — този човек можеше надълго и нашироко да му напомня за йерархията в техните взаимоотношения. Той можеше да седи край един телефон и да го остави да звъни, докато Дарт не вдигне слушалката. Това подлудяваше Дарт. Най-накрая той стигна до него — Зелър се беше облегнал на едно малко вечнозелено дърво, което се беше огънало от тежестта на тялото му. Пред него като прикритие имаше две брези с бяла кора. Зелър държеше оръжието си с две ръце. Коляното му изглеждаше зле пострадало.
Това, което разтревожи Дарт, беше положението, в което се намираше оръжието на Зелър — ръката беше отпусната, цевта на оръжието беше забита в мокрия сняг и кал. Зелър се отнасяше с голямо внимание към оръжията си, грижеше се за тях, спазвайки всички правила за боравене и поддържане. Не можеше и да се помисли, че би постъпил така.
Дарт направи още няколко предпазливи стъпки и вече можеше да го докосне с ръка. Усети миризма на кръв. Наклони се напред в полумрака.
— Серж — прошепна той развълнувано, погледна над рамото си, през цялото време очакваше търсещата точка на лазера. — Серж — повтори той.
Зелър не помръдна.
Дарт огледа лицето му. Дупката беше съвсем малка, точно под лявото око. Той ахна.
— Серж! — се изтръгна от гърдите му, гърлото му беше стегнато, усещаше огън в гърдите си, очите му започнаха да се пълнят със сълзи. Той не вдигна ръка, за да го докосне, да го обезпокои, а само за да провери пулса му. Взе все още топлата му китка и в същия момент си спомни, че двамата се бяха докосвали един друг много рядко, даже не се и ръкуваха и му мина през ум, че ако Зелър си беше оставил в запас един-единствен удар на сърцето, той щеше да отхвърли ръката му в същия миг и да го посъветва да я пази за себе си.
Уолтър Зелър беше мъртъв.
Като забрави за себе си, като забрави за цялото си обучение и поставяйки се в сериозна опасност, Джо Дартели вдигна лице към мрачното небе и извика пронизително:
— Не!…
Викът му беше толкова силен и толкова продължителен, че ако се чуеше от някоя от къщите наблизо, можеше да се помисли, че това е рев на ранено животно. Той се изправи, като продължаваше да държи оръжието си, като не мислеше нито за лазери, нито за полуавтоматични оръжия, а само за отмъщение. Тръгна бързо между дърветата. Движеше се гладко, като вода, течаща над скала. Пресече на бегом празното място, като краката му се плъзгаха върху мокрия сняг, и навлезе в отсрещната гора. Дърво след дърво, той си проправяше път напред, като газеше в шубраците, съзнавайки, че стрелецът не би могъл да е прекалено далече по време на престрелката.
В краката му се търкаляха разпилени гилзи. В началото топли, те бяха разтопили снега и образували в него малки тунели. Земята беше разровена и разкаляна от неспокойните движения на стрелеца.
От калната пътека личеше, че той се е дотътрил в гората, назад към предишния дом на Зелър. Дали беше последвал някой от тях дотук, или е наблюдавал мястото и ги е подслушал, Дарт не можеше да знае.
Следите не бяха ясни, а снегът беше с променен цвят или от кръв, или от кал, или от двете.
Пренебрегвайки собствената си безопасност, Дарт бързо премина през дърветата и храстите, оставяйки след себе си шума от станцията. Следата, оставена от стрелеца, се променяше по такъв начин, че за Дарт беше ясно, че стрелецът е бил ранен, че се е движел с пълзене през дърветата. Той продължи напред, знаейки, че скоро ще го стигне.
До гората стигна плачливият вой на сирени — най-малко две, може би три или повече. Изстрелите бяха чути и рапортувани. На Дарт изведнъж му се наложи да се съобразява с натиска на времето — той не можеше да си позволи да бъде отведен и разпитан. Времето му трябваше за Мартинсън.