Според плана „А“ Дарт трябваше да стигне пеш позицията на групата за спешна намеса, където елитният тим щеше да му помогне да премине през оградата, след което да бъде в безопасност. Всичко това беше казано не заради самия Дарт, а за всеки, който би могъл да слуша на използваната честота. Ако хората на Проктор контролираха полицейските радиовръзки — нещо, на което се надяваха Хейт и Дарт — тогава може би пристигането на Дарт в „Роксин“ щеше да има ефект на предизвикателство.
— Аз съм на третия етаж — докладва Дарт. Чудеше се дали онези чуват. — Син правоъгълник, жълт триъгълник и зелен кръг — съобщи той вече на Гини.
— Син, жълт, зелен — повтори тя. — Правоъгълник, триъгълник, кръг. Стой така.
Тази врата на офис, както всяка друга, беше с устройство за разчитане на идентификация в дясната страна. Тайният код на вратите даваше преимущество на „Роксин“. Гини трябваше да открие необходимата врата в базата данни. Дарт чакаше търпеливо. Най-накрая чу гласа й:
— Опитай.
Дарт натисна лоста и заключената врата се отвори.
— Успях! — каза той радостно. — Вътре съм.
Влизането в офиса положително трябваше да се покаже на екраните във фоайето. Гини беше получила инструкции да не се опитва да крие действията на Дарт от тези екрани. Въпреки че така съществуваше риск Дарт да бъде заловен, това също даваше възможност Проктор или други шефове да бъдат информирани относно движенията на Дарт — нещо изключително важно за успеха на операцията.
Механизмът действаше и капанът беше заложен: сиренето беше там и очакваше да бъде взето. Дарт се мушна в някакво кресло пред един компютърен монитор, където на екрана се редуваха геометрични фигурки. Той натисна клавиша Shift и се появиха десетки софтуерни икони.
— На терминала съм — съобщи тихо Дарт.
— Браво, момчета — обади се накрая и Хейт, включвайки и тези, които ги подслушваха.
Джо Дарт се беше включил.
Ако Дарт имаше право за научното его на Мартинсън, тогава тя би трябвало да е натрупала копия от докладите за по-ранните клинични изпитания някъде в компютърната памет и само тя можеше да ги възстанови. Гини не можеше да се добере до защитения от код файл без съдействието на самата Мартинсън.
Към два часа сутринта в съгласие със заповед за наблюдение двете непубликувани домашни телефонни линии на Мартинсън започнаха да се следят. По силата на отделна заповед под наблюдение бяха и домашните линии на Тери Проктор, при което беше забранен запис, но беше позволено да се идентифицират телефонните номера, които се включваха и изключваха по тези линии.
От започването на наблюдението не беше съобщено за никакви разговори в къщата на Мартинсън. По-късно записите щяха да покажат, че линиите на Проктор през тази нощ са били невероятно активни.
— Включил съм се — съобщи Дарт за Гини. Той се надяваше, че, ако не веднага, то след броени минути този радиотрафик ще бъде дочут от хората на Проктор и ще бъде предаден на Проктор и Мартинсън.
Следователно Дарт трябваше от време на време да допуска грешки, които можеха да се приемат за такива. Лексусът — кола, която не беше регистрирана като собственост на никой от служителите на „Роксин“ — беше част от тази фикция, употребата на полицейски радиочестоти — с които нямаше оправия при толкова много участващи — също беше част от хитростта. Проктор трябваше да бъде подведен да повярва, че Дарт е на една крачка от откриването на файловете на Мартинсън.
Но пък какво? Дарт се съмняваше, че Тери Проктор знае за съществуването на такъв материал. Изглеждаше вероятно, че след като веднъж вече Зелър беше разбрал бакиите на Мартинсън, че Проктор ще я е посъветвал да унищожи всички улики — че щеше да вземе на вяра твърдението на Мартинсън, че е постъпила точно така. Само Мартинсън — и интуитивно Дарт — знаеха истината: беше невъзможно тя да унищожи единадесетгодишния си изследователски труд. Дарт трябваше да отвори очите на Проктор, без зад това да прозира някакво намерение, и да го подтикне да хвърли Мартинсън в паника и по този начин най-накрая тя да унищожи материалите, които й бяха толкова скъпи.
По силата на необходимостта Гини също беше част от схемата, като манипулираше и съветваше, и подготвяше улавянето на Мартинсън в капана.
Най-важното беше Дарт да не се остави да бъде разкрит или отвлечен преди завършека на акцията. Да бъде хванат означаваше да се провали.
— Включен и в очакване на инструкции — повтори Дарт.
— Окей, Дарт — изрече Гини, — ето какво искам да направиш.
Удар след удар по клавиатурата Гини безупречно водеше Дарт през един проход в каменната стена, която ограждаше всички тайни и през която тя самата беше проникнала само преди един час.
На екрана заискри в златно и сребърно ROX NET, фирменият знак на „Роксин лаборатории“, последван от поздрав и напомняне за секретност във връзка с възможно разследване от страна на ФБР.
— Влязох — съобщи Дарт.
— Отвори следното — инструктира го Гини, изреждайки цяла поредица от входящи команди, които Дарт да възпроизведе.
Той започна енергично да блъска по клавиатурата. Поради нервност той направи няколко грешки и трябваше да започне отново.
— Почакай — прозвуча разтревожено Гини, сега не й се налагаше да се преструва. — Забелязвам някакво движение в района.
Съгледвачът се обади тутакси:
— Прието. Появиха се светлини.
— Мисля, че търсят тебе, Джо — предупреди Гини със задавен от уплаха глас.
Дарт прие новината двояко: ако идваха за него, значи знаеха, че той е проникнал в техния компютър и знаеха къде да го намерят — всичко това беше много добре, защото Тери Проктор положително щеше да бъде уведомен, но Дарт не можеше да си позволи да бъде хванат.
— Тръгвам — съобщи Дарт.
Той напусна стаята, бързо, единствената му задача за следващите от пет до десет минути беше да се отдалечи от охраната, докато в същото време поддържа възможността за достъп до компютъра. Охранителните компютри на „Роксин“ можеха да открият интервенция на база офис по офис. В момента, в който Дарт беше влязъл в офиса, компютърът беше регистрирал това и предупредил охраната. По подобен начин всеки път, когато някой от охраната използваше своя пропуск, за да влезе в някой коридор или асансьор, Гини узнаваше за това. Резултатът беше вид електронна игра на котка и мишка, като всяка от страните беше в състояние да следи движенията на другата.
Ако Гини беше имала на разположение дни или седмици, за да излезе на глава с охранителните системи, тя може би щеше да успее да заблуди охраната, подавайки фалшиви електронни указания за местонахождението на Дарт и по този начин щеше да му осигури важно преимущество. Но при сегашното положение беше щастлива от това, че въобще можеше да следи някакви движения, а Дарт беше принуден да не стои на едно място. Против охранителния състав действаше дизайнът на сградата, където на всяка крачка доминираше стъклото, защото всеки път, когато светваше коридор или офис, съгледвачът виждаше това и предупреждаваше Дарт за местонахождението на преследвачите му.
Когато влезе на бегом в коридора, Дарт чу предупреждението на съгледвача:
— И-Ю се качва. Повтарям: Илиной-Юта се качва. Ясно?
— Илиной-Юта. Ясно — отговори Дарт, който вече бягаше по коридора в северна посока.
За целите на комуникациите четирите внушителни асансьора бяха наименувани изток и запад, юг и север. Най-близо до паркираната кола беше площадката изток-юг. Дарт се обърна и побягна към стълбите между асансьорите изток-север и се спусна на втория етаж.
Сложният план на сградата работеше против Дарт и в полза на преследвачите му: той беше като плъх в лабиринт, а охраната беше в свои води. При това бяха въоръжени. Дарт се носеше надолу, като от време на време се ослушваше за приближаващи стъпки, в ухото му течеше диалог, като съгледвачът и Гини го осведомяваха за местонахождението на охраната.