Дарт се втурна към кутията. Вертикален ред червени лампички… Бутонът с маркировка „Главен“ се намираше в дъното на уреда. Алверес ръмжеше. Дарт натисна червения бутон и той незабавно премина в зелено.
Системата беше включена.
Алверес пълзеше по пода.
Револверът! Това стана ясно на Дарт, когато Алверес протегна ръка.
Дарт замахна с крак и засегна с върха на обувката си челюстта му. Силен звук на пращене изпълни помещението, беше като изстрел и Алверес се строполи на пода, ръката му кървеше страшно. Беше повален, но не довършен.
С болка Дарт се превъртя наляво, бутонът оставаше зелен. Може би бяха изминали двадесет секунди, които изглеждаха половин час. Дарт взе белезниците, вкара в единия край китката на ранената ръка на Алверес и като го тътреше по пода, заключи другата за крака на някаква тежка маса, натоварена с компютърна техника.
Дарт чу хаоса навън в коридора и реагира, преди да е помислил. В момента, когато вратата се отвори, той вече държеше в ръка окървавения револвер.
— Не мърдай! — кресна възбудено единият от тримата униформени охранители с насочено към Дарт оръжие.
Дарт, легнал по гръб, държеше оръжието си в лявата ръка, държеше го насочено към този, който беше извикал, но съзнаваше, че не би могъл да улучи даже стената на един хамбар.
— Полиция — каза Дарт, опитвайки се да внуши авторитет.
Изненадата, която се изписа по лицето на охранителя, убеди Дарт, че новодошлите нямаха никаква представа кой е той, единствената му надежда сега беше да отдели Проктор от собствените му хора.
— Без глупости — излая охранителят, поглеждайки бързо над рамото си. — Хвърли тази шибана играчка!
Наемните ченгета бяха прочути със стрелбите си по прозорци, кучета и деца. Нищо не оправдаваше това, че носят заредени оръжия, след като почти не бяха обучавани като стрелци. На Дарт никак не му харесваше насоченото срещу него дуло.
Една минута, пресметна той. Трябваха му повече. Чувстваше само нарастваща болка в дясната си ръка.
— Ако застреляш ченге, смятай, че си мъртъв. Сградата е обградена.
— Какви ги дрънка този — изръмжа русокосият. По вида му можеше да се заключи, че е на малко повече от двадесет години. Той също беше насочил оръжието си към Дарт. — Според мен да го очистим още сега.
— Не — чу се лесно различим глас зад него. — Намираш се в неблагоприятна ситуация, детектив Дартели — обади се Проктор, потвърждавайки пред подчинените си, че Дарт действително е ченге. Този ход се стори на Дарт твърде любопитен. — Никакви глупости. Не предприемай нищо, за което всички ще съжаляваме.
И тогава Проктор се показа, преминавайки между униформените си охранители. Ръцете му бяха вдигнати.
— Аз съм невъоръжен и беззащитен. — Той направи още една пробна крачка напред. — Ще стреляш ли срещу мен? — Погледът му се задържа върху рамото на Дарт и го издаде, че е забелязал зеления бутон. Проктор знаеше повече за компютърната система, отколкото Дарт беше очаквал.
— Назад! — кресна предизвикателно Дарт, леко разклащайки оръжието си.
Две минути, помисли той.
— Наистина ли имаш намерение да ме застреляш? — попита Проктор, ръцете на когото продължаваха да бъдат вдигнати. По челото му имаше капки пот.
Дарт почувства, че му се завива свят. Той побледня и му стана студено. От нараняването в рамото продължаваше да губи кръв.
— Не съм въоръжен — напомни му Проктор. Той се усмихна, като че ли за да успокои Дарт. Продължи да върви, като внимателно поставяше единия си крак пред другия. Не се стремеше да стигне до Дарт, трябваше му процесорът.
Замъгленият ум на Дарт едва действаше. Проктор направи още една стъпка и Дарт каза високо:
— Да, ясно.
Тези думи сепнаха Проктор, който замръзна на мястото си. Очите му зашариха над Дарт, като гледаха, но не успяваха да видят микрофона.
— Видео и аудио — излъга Дарт, който не знаеше дали някое от двете работеше. Наблюдаваше как цветът от лицето на Проктор изчезва. — Да имаш да съобщиш нещо за командния автомобил?
— Ако това беше истина — изсъска Проктор, правейки още една стъпка напред, — отдавна щяха да ти се притекат на помощ. Добър номер.
Дарт не можеше да му каже защо не могат да дойдат и затова вместо това изхърка:
— Не съм им подал сигнала.
— Не мисля така — поколеба се Проктор, правейки обаче още една стъпка.
— Недей — предупреди го Дарт.
— Остави револвера — намеси се нетърпеливият охранител. Както забеляза Дарт ръката му вече отмаляваше. Прицелът му не можеше да бъде точен.
Три минути… колко още?
Изведнъж всичко угасна, като останаха да светят само лампичките на компютъра.
Дарт видя една бяла светкавица. Телохранителят беше стрелял и пропуснал. Въпреки бученето в ушите си Дарт чу шум, който можеше да означава само счупено стъкло и разкъсан метал, когато групата за спешна намеса задействаха с експлозиви при пет от входовете.
„Всичко развалиха!“, помисли Дарт, много ядосан от това, че Хейт беше оторизирал акцията, знаейки при това, че по този начин ще се окаже в опасност доказателственият материал.
Без да му е ясно откъде му дойде тази сила, Дарт се втурна в тъмнината, за да попречи на Проктор да стигне до компютъра, всеки мускул, всяко сухожилие се измъчваха от болка. Двамата се сблъскаха и Дарт падна тежко, точно когато от стената задейства аварийното осветление. Проктор с енергично движение се отдръпна и се изправи на крака.
Дарт надигна револвера и постави пръст на спусъка.
Русокосият охранител беше нацелил оръжието си върху Дарт.
Прозвуча изстрел малко преди Дарт да ослепее от болка. Лицето му като че ли експлодира, като в същото време слухът му излезе от строя и той се разплака. Плачеше на висок глас за Зелър и за приятелите, които беше загубил, за майка си и за загубените души. Погълнат от непреодолима бяла светлина и лишен от слух, той се сви на топка и отпадна от света, както пада човек, хвърлен от канара. Безтегловен и сюблимен.
45.
Над Дарт се появи неясният и загрижен образ на Хейт и Дарт се учуди защо първият му контакт със смъртта трябва да е бившият му сержант, човек, с когото никога не е бил особено близък. Би предпочел да беше Аби. Би предпочел разговор със Зелър. Едно бронзово и голо тяло, може би. Всичко друго, само не и Хейт.
Чувстваше се така, сякаш беше в морето и се олюляваше заедно с вълните. Усещането беше успокояващо и приятно.
— Можеш ли вече да ме чуеш? — попита високо сержантът.
Образът му продължаваше да бъде неясен, привидение от пара.
— Махай се — промърмори Дарт, който предпочиташе сън, а не кошмар. — Остави ме на мира.
— Зашеметяващи бомби и запалителни гранати — обясни сержантът с нотка на оправдание в гласа си. — Играчките на хората от спешната намеса — додаде той.
Дарт се досети, че люлеенето беше от носилката. Все още не виждаше добре.
— Слухът ти ще се възвърне — успокои го високо Хейт.
В този момент се появи болката, като че главата му беше затисната от един тон тухли.
— Може би те боли глава — чу той глас зад себе си.
— Не, по дяволите — изведнъж ясно изрече Джо Дарт. Той премигна няколко пъти, желаейки да прогони част от неприятното усещане и опитвайки се да се ориентира кой от кръговете беше сержантът. Избра си един, който се навеждаше над него. — Защо? Защо след всичко това избързахте? Господи… — Мислите му се загубиха заедно с гласа. В гърдите му бушуваше гняв, но тъй като не беше налице физическа енергия, която да го подкрепи, той замря, победен. Дарт чувстваше как всеки момент може да се разплаче със сълзи. Изтощение. Съжаление към себе си.
— Не, не — дочу пак гласа на Хейт.
— За мен? Направихте това, за да ме спасите? Вие ме провалихте — почти изхлипа Дарт. Искаше му се Хейт да се измъчи, искаше някой да плати. Искаше да бъде оставен сам и да плаче.
— Гини реши проблема. — Пак беше Хейт.
— Тя не можеше да стигне до файла, тъй като той беше в буферната област — обясни зад него един млад техник. На Дарт му потрябва известно време да го идентифицира като гласа на техника от командния автомобил. — Когато ти маркира текста и изпълни командата „Отрежи“, той беше уловен в паметта. Трябваше да направиш това, за да не допуснеш опитите да се изтрият тези файлове. Този текст съществуваше в паметта на компютъра, но в буферна област, не на диска, не някъде, където Гини да може да го хване.