Дарт разгледа внимателно фотокопието. Почеркът беше нервен, което говореше за силно напрежение — разбираемо, помисли той, след като човекът се е канил да се самоубие. И все пак, въпреки това, оформлението беше странно, въпреки че му беше неприятно да го признае. Към какво се стреми тя?
— Това, което ме интригува, е подборът на думите — каза тя. — Например думата „престъпления“. По такъв начин ли мисли един човек? Престъпления. Разпитвала съм десетки подобни личности, Джо. Тук има нещо, което не мога да приема. — По изписаното върху лицето й съмнение той разбра, че го очакват неприятности. — Звучи ли ти това правдоподобно? Някакъв от главата до петите долен тип да живее на Белвю скуеър? — Тя си отговори сама. — По-скоро това може да се очаква за прокурор, отколкото за Джери Ло.
„Или за детектив“, си каза той, мислейки за Уолтър Зелър.
— Ами ако Джери Ло се е занимавал с наркотици? — попита тя. — Ами ако той има и наркодосие?
Преди да се прехвърли в отдела за престъпления срещу личността, Роман Ковалски беше работил в отдела за наркотици. Дартели най-после разбра към какво се стреми тя — тя подозираше Ковалски. Не Зелър.
Тя имаше почти съвършена кожа, която прикриваше възрастта й. Замисли се дълбоко, като захапа устната си и продължи:
— Наркопапките се съхраняват отделно, също като моите. Без достъп до тези папки никога няма да узнаем дали е имало връзка между един следовател и тези самоубийства, или не.
— Слушай — поде Дартели, който чувстваше как по гръбначния му стълб се разнася топлина, — това е интересно, Аби, но, съмнявам се, че тук има някакво голямо потулване. — Една година по-рано в отдела беше проведено преустройство. Наркодетективите бяха уволнени. Тя продължаваше да проявява интерес към наркобизнеса.
— Ти си отделът, Джо. Можеш да огледаш още веднъж случая Лорънс — може би той е свързан със Стейпълтън.
Може да е, но не по начина, по който ти мислиш. Мина му през ум колко удобно би било за него, ако този случай можеше да бъде свързан с Ковалски. Разбирайки, че му беше подала папката на Лорънс не заради него самия, а движена от собственото си любопитство, Дартели се чудеше как да разколебае интереса й.
— Какво искаш от мен, лейтенант?
— Аби, Джо. Моля те! Знаеш какви ми са отношенията с отдела. Докъде бих могла да стигна с това положение.
Беше истина, мнозина ламтяха за ранга и привилегиите й, които бяха източник на завист и омраза в отдела. Темата за дискриминация на основание на различието в пола се дискутираше рядко, но тя съществуваше.
— С кое положение, Аби?
Тя му отправи поглед, изпълнен с досада и разочарование, който му напомни за майка му. Той почувства остра болка на вина и изпита желание да изкрещи: „Остави ме на мира!“.
Тя му напомни:
— Две самоубийства, и двете разследвани от един и същ детектив — едното със съмнително текстуално оформена бележка. Ти си присъствал на сцената на произшествието при случая Стейпълтън, Джо. Всичко това, което ме кара да се чудя… какво питам… имаше ли там нещо, което да подсказва възможността за каквото и да е…
— Не — прекъсна я той рязко. — Нищо. — „Остави тая работа, я подкани той мислено. Зарежи я.“
Прекъсването я разяри.
— Ти, Джо? Ти не си като тях. — Имаше предвид кликата от отдела, клуба на старите момчета. Не, той не беше като тях, той беше Айви, захвърленият от обществото, но с образование — само Зелър го беше включил. — Не ми казвай това. Не мога да го повярвам даже за миг. Не сме толкова различни ти и аз. И не ми казвай да се обръщам към службите по вътрешната сигурност, тъй като много добре знаеш, че това ще бъде началото на края на всичко. Ковалски има отлични връзки.
Роман Ковалски беше обичан от всички. Вероятно най-лошото ченге, никаквец номер едно и детектив с най-добри връзки по върховете, където повечето шефове бяха приятели и съюзници.
— Искаш от мен да забъркам каша? За това ли ме молиш?
— Забрави — изсъска тя, като се изправи и му хвърли злобен поглед, след което изфуча навън.
Той искаше да й извика — да я спре и да й каже, че да, той също е любопитен. Но остана седнал, проследявайки я с поглед. Изпитваше болка, знаеше някак, че нещата сега са по-други и че след като Аби беше ангажирана в тази работа, щеше да му се наложи да й отвори очите за истината.
Той погледна отворената на коленете си папка. Аби си я биваше, тя мислеше, тя създаваше грижи. „Да я вземат дяволите“, помисли си той.
4.
— Изглеждаш уморен — му каза Дартели, който беше едновременно любопитен и нервен поради това, че срещата им беше импровизирана. Не беше загубил нищо от съня си заради онова „остани на тази вълна“ на Браг отпреди няколко дни, но и не беше го забравил.
Браг не изглеждаше уморен, а нещо по-лошо, болен може би, от този вид болест, която отнема цвета на бузите и зачервява очите, и рисува набиваща се в очите тъга върху поведението на човека до такава степен, че е трудно да го погледнеш, без да зададеш въпрос или да предложиш съвет. Дартели не знаеше откъде да започне, състоянието на Браг изглеждаше нелечимо. Все едно че виждаше пред себе си тъжно старо куче. Дартели почувства съжаление.
— Уморен съм — потвърди Браг, без това да беше необходимо. — И боя се, че нямам добри новини.
Той направи на Дарт знак с ръка и го изведе от малкия офис. Преминаха коридора до малката лаборатория встрани от фотопроцесора. В далечния ъгъл до някакви наредени една върху друга пластмасови щайги за мляко, които играеха ролята на рафтове, бяха насъбрани накуп компютърни съоръжения. Същата тази ръка насочи Дартели към едно износено канцеларско кресло. Три от четирите колелца бяха надживели годините му. Дартели се наклони наляво и леко назад, чувствайки, че всеки момент може да падне. Браг взе по-новото кресло, това, което се намираше непосредствено пред клавиатурата и необикновено големия монитор. Постави ръцете си върху клавишите. Кожата му беше набръчкана и изглеждаше стара — прекалено много химикали, помисли Дартели. Прекалено много часове из лаборатории. Имаше основания да предлагат пенсиониране след двадесет години стаж. Дартели имаше възможност да се вижда с хора, които бяха прекрачили този срок.
Браг каза:
— Можем да се занимаваме с косми и влакна, докато кравите се върнат от паша. Всичко това е много приятно и забавно. Добре закопчано. Участва жена — може би проститутка, на основание на това, че са намерени вагинален кондом и презерватив в джоба му — изглежда нещо много едро за нормално съжителство, нали? Обича да се боядисва в червено. Това потвърдихме. Е, и какво? Той обича червенокоси. Какво ни засяга това? Били са заедно в леглото, мога да докажа това — продължи той. — Тя е взела душ. Ползвала е тоалета. Сигурен съм и в едното, и в другото. По някое време по-късно нашият господин Стейпълтън решава да провери действието на закона за гравитацията. Нищо наистина ново. Съгласно данните нищо необичайно, нищо, което да изисква червен флаг. Това е, което имаме засега.
Идваше ред на компютъра и Дарт не беше изненадан от това, тъй като очакваше с нетърпение онова, което беше дотам стегнало гърлото на Браг, че той трябваше да измъква с мъка думите си. Нещо го вълнуваше. Когато попадаше под магията на някое от откритията си, мигновено пресипваше.
— Една голяма разлика между законите, с които и двамата си имаме работа. Твоите са човешко творение и варират непрекъснато според съдилищата и съдебните заседатели. Моите са закони на природата и те не помръдват нито с йота. Не мога да ги заставя да се променят, даже и ако си наумя да поискам това — а понякога страшно много ми се иска. — Той перна драматично клавиша за пауза и екранът живна изпълнен с цвят.
За Дартели беше необходим един миг, за да разбере, че гледа отвисоко към фасадата на една сграда на един тротоар. Беше направено с компютърна графика и макар да беше реалистично, не приличаше на нищо от това, което Дартели беше виждал: не съвсем снимка, не съвсем скица.
— Познавам това място — смотолеви Дартели.
— „Де Нада“ — информира го Браг. — Особените закони, които имам предвид, са законите на физиката. Те диктуват скоростта, при която пада дадено тяло. Тук не можеш да направиш нищо, нищо. Това е триизмерна изобразителна програма — компютърна анимация, но управлявана от законите на физиката. От това колко бързо при какъв ъгъл на траекторията пада едно тяло, се определя мястото, където то пада — много проста работа. В този случай, обратно — Ние знаем къде е паднал Стейпълтън. Измерихме. Фотографирахме. Документирахме по всички достъпни за нас начини — и това е нещо значително. Докладът на доктор Рей за патологията ни казва, че раните на Стейпълтън показват, че преди да стигне земята, той се е ударил в гигантска циментова саксия — една от тези саксии, които имат предназначение да заграждат срещу камиони, въпреки че, както ми се струва, за „Гранада Ин“ това е може би някакво подобрение.