А ето и собствената ми рецепта как да се доведе жената до такова състояние, когато за нея може да се каже: по баща Джонс. Научете се как да поемате и да държите ръката й и тя е ваша. Обаче това не е толкова лесно. Някои мъже хващат женската ръка по такъв начин, че сякаш искат да я изтръгнат от рамото и ти усещаш мирис на арника и чуваш как късат чаршафи за бинтове. Други поемат женската ръка като нажежена подкова и я държат далеч пред себе си като аптекар, който налива в шишенце сярна киселина. А повечето хващат ръката и я навират едва ли не в самия нос на дамата, без да й дадат възможност да забрави, че шепата й е просто продължение на ръката, която започва чак от рамото. Всички тези похвати за нищо не стават.
Аз ще ви кажа как трябва да се действа.
Виждали ли сте някога как човек се прокрадва в задния двор и вдига камък, за да го запрати по котарака, който клечи на оградата и го гледа. Човекът се прави, че няма нищо в ръката, че не забелязва котарака и че и котарака не го забелязва. Ето в това е цялата работа. Поемате ръката така, че действието ви да не направи впечатление на дамата. Не й давайте да разбере, че тя знае, че вие имате и най-малка представа, че тя съзнава, че държите ръката й. Ето това е правилото в моята тактика. А колкото до серенадите, военните действия и злополуките на Пейсли, той би могъл със същия успех да декламира разписанието на неделните влакове, които спират в Оушън Гроув, щат Ню Джързи.
Една вечер, когато изпреварих Пейсли на пейката с лула тютюн и моето приятелство за миг се нуждаеше от субсидия, питам госпожа Джесъп дали според нея буквата „X“ не се пише по-лесно от „Д“. След секунда главата й сплеска олеандровия цвят, затъкнат в бутониерата ми, аз се наклоних към нея и… и нищо.
— Ако нямате нищо против — казвам аз и ставам, — ще изчакаме Пейсли и ще завършим в негово присъствие. Досега не съм извършил нещо непочтено спрямо нашето приятелство, та сега ли? Просто няма да е честно.
— Господин Хикс — казва госпожа Джесъп и ме гледа някак особено в тъмното, — ако нямаше една пречка, бих ви помолила да си обирате крушите и да не използвате повече прерогативите на моята къща.
— И каква е пречката, мадам? — питам аз.
— Вие сте толкова добър приятел, че не може да станете добър съпруг.
След пет минути Пейсли вече седи на определеното му място до госпожа Джесъп.
— През лятото на деветдесет и осма — подхвана той — в кръчмата „Синя светлина“ в Силвър Сити видях с очите си как Джим Бартоломю отхапа ухото на един китаец заради някаква карирана копринена риза, която… Какъв е този шум?
Аз бях възобновил заниманията с госпожа Джесъп точно откъдето ги бяхме прекъснали.
— Госпожо Джесъп — казвам й, — аз обещах да станете госпожа Хикс. Ето ви още едно потвърждение.
Пейсли усуква крака около крака на пейката и нещо пуфти.
— Лем — казва, — приятели сме от седем години. Не можеш ли да целуваш госпожата малко по-тихо. Аз бих ти направил същата услуга.
— Добре — казвам, — може и по-тихо.
— Този китаец — продължава Пейсли — беше същият, който през пролетта на деветдесет и седма уби един човек на име Мълинз, понеже…
Тук Пейсли отново се прекъсна.
— Лем — казва той, — ако си истински приятел, няма да прегръщаш госпожа Джесъп толкова буйно. Цялата пейка се тресе. Нали ми обеща да ми оставиш равни възможности, стига да ги има?
— Уважаеми господине — обръща се госпожа Джесъп към Пейсли, — ако след двайсет и пет години се случите на празненството по случай сребърната ни сватба с господин Хикс, ще може ли вашата тиква, която наричате глава, да проумее, че вие нямате нищо общо с тази работа? Търпях ви дълго, понеже сте приятел на господин Хикс, но струва ми се, време е да си сложите траур и да се оттеглите по-надалечко.
— Госпожо Джесъп — казвам аз, като се съобразявам с положението си на избраник, — господин Пейсли е мой приятел и аз му предложих да играем открито и при равни възможности, докато остане поне един шанс.
— Шанс! — възкликва тя. — Мигар той мисли, че има някакъв шанс? Надявам се, след всичко, което видя тази вечер, той ще разбере, че остава с празни ръце.
С една дума, месец по-късно ние с госпожа Джесъп се венчахме в методистката черква в Лос Пиньос и целият град се събра да гледа това представление.
Когато застанахме един до друг пред свещеника и той започна да гъгне своите обреди и почести, аз се оглеждам и не виждам Пейсли.
— Чакайте! — викам на свещеника. — Пейсли го няма.
Трябва да го изчакаме. Веднъж приятелство, завинаги приятелство, такъв е Телемах Хикс — казвам аз.