Първата причина бе, че всичко в живота й бе едно и също и след като преминеше младостта, щеше да настъпи разрухата, старостта щеше да започне да оставя необратими следи, щяха да дойдат болестите, а приятелите — да си отидат. В крайна сметка животът занапред нямаше да й донесе нищо хубаво, дори напротив, поводите за страдание щяха да се увеличат многократно.
Втората причина бе по-философска: Вероника четеше вестници, гледаше телевизия и следеше това, което става по света. Нещата вървяха в погрешна посока, а тя нищо не можеше да стори, за да поправи положението, и това я караше да се чувства съвсем безполезна. Впрочем след малко й предстоеше последното събитие в живота й, а то обещаваше да бъде различно: смъртта. Написа писмото до списанието, спря да мисли по въпроса и се съсредоточи върху по-важни неща, по- близки до това, което изживяваше — или доживяваше — в тази минута.
Опита се да си представи какво е да си мъртъв, но съвсем безуспешно. Така или иначе, нямаше нужда да се безпокои за това, тъй като щеше да го разбере след няколко минути. Колко ли минути щяха да бъдат? Нямаше представа. Радваше се обаче, че ще узнае отговора на въпроса, който всички си задаваха: съществува ли Бог?
За разлика от много хора, това не беше най-голямото вътрешно противоречие в живота й. По време на бившия комунистически режим официалното образование твърдеше, че животът свършва със смъртта, и тя накрая свикна с тази мисъл. От друга страна, поколението на родителите й, а също и на техните родители все още ходеше на църква, на поклонения, молеше се и бе абсолютно убедено, че Бог чува това, което хората казват.
На двайсет и четири години, след като бе изживяла всички позволени неща — а те не бяха малко, — Вероника почти бе сигурна, че всичко свършва със смъртта. Ето защо бе избрала самоубийството: то бе свобода. Забрава навеки.
Дълбоко в сърцето й обаче оставаше съмнението: а ако Бог наистина съществува? Хиляди години цивилизация бяха превърнали самоубийството в табу, в престъпление спрямо религиозните норми: човек се бори, за да оцелее, а не за да се предаде. Човешката раса трябва да се размножава. На обществото му е необходима работна ръка. На семейството му е нужна някаква причина, за да не се разпадне, след като любовта угасне, а на държавата й трябват войници, политици и артисти.
„Ако Бог съществува, в което аз, откровено казано, не вярвам, ще си даде сметка, че човешките възможности за разбиране си имат граници. Именно Той е създал този объркан свят, изпълнен с мизерия, несправедливост, алчност, самота. Вероятно е имал хубави намерения, но резултатите са много лоши; ако Бог съществува, би трябвало да е благосклонен към създанията, решили да напуснат по-рано тази земя, дори би могъл да ни помоли да Му простим, че ни е накарал да преживеем всички тези неща.“
По дяволите табутата и суеверията! Религиозната й Майка казваше: „Бог знае миналото, настоящето и бъдещето.“ В такъв случай той я е пратил на този свят с пълното съзнание, че в един момент тя ще сложи край на живота си, и нейната постъпка не би трябвало да Го шокира.
Вероника започна да усеща леко гадене, което постепенно се усилваше. Изминаха още няколко минути и тя вече не бе в състояние да задържи вниманието си върху площада, който се виждаше от прозореца й. Знаеше, че е зима, сигурно беше към четири часа следобед, слънцето бързо залязваше. Знаеше, че други хора ще продължат да живеят. В този миг едно момче мина край прозореца й и я видя, без изобщо да предполага, че тя всеки момент ще умре. Група боливийски музиканти (Къде се намира Боливия? Защо вестникарските статии не задават този въпрос?) свиреше пред статуята на Франце Прешерн, великия словенски поет, оставил дълбоки следи в душата на народа й.
Дали ще чуе докрай мелодията, която се носеше от площада? Ще й остане хубав спомен от този живот: залезът, песента, която разказваше за мечтите на хората от другия край на света, топлата, уютна стая… Красивият и жизнерадостен младеж, който минаваше, бе решил да спре и се бе загледал в нея. Тя усещаше, че лекарството вече е започнало да действа, следователно той бе последният човек, когото виждаше.
Младежът се усмихна. Тя отвърна на усмивката му — нямаше какво да губи. Той кимна; тя се престори, че гледа в друга посока, за да му покаже, че е прекалил. Сконфузен, той отмина, забравяйки завинаги това лице, видяно на прозореца.
Но на Вероника й стана приятно, че още веднъж някой я бе пожелал. Не се самоубиваше поради липса на любов. Родителите й я обичаха, тя нямаше финансови проблеми, нито пък страдаше от неизлечима болест.
Вероника бе решила да умре през този хубав следобед в Любляна, когато на площада свиреха боливийски музиканти, а един младеж бе минал край прозореца й. Радваше се на това, което виждаха очите й и чуваха ушите й. Радваше се, задето няма да се наложи да гледа същите тези неща още трийсет, четирийсет, петдесет години, защото щяха да изгубят оригиналността си и да се превърнат в трагедията на един живот, в който всичко се повтаря, а днешният ден никога не се различава от утрешния.