— Добре — каза след разпита по-възрастният.
— Колко време ще стоя тук?
По-младият наведе очи и тя почувства, че всичко е в безтегловност — като че ли след отговора на този въпрос ще бъде написана нова история на живота й и повече никой не би могъл да я промени.
— Можеш да й кажеш — намеси се по-възрастният. — Сред много от пациентите вече се носят слухове и тя, така или иначе, ще разбере; в болнично заведение като това не може да се пази тайна.
— Вижте какво, вие сама сте избрали съдбата си — въздъхна младежът, мерейки всяка своя дума. — Ето какви са последствията от вашата постъпка: по време на комата, предизвикана от упойващите вещества, сърцето ви е пострадало непоправимо. Получила се е некроза на камерата…
— Обясни по-просто! — каза му по-възрастният лекар. — Пристъпи направо към най-важното!
— Сърцето ви е безвъзвратно засегнато и скоро ще престане да бие.
— Какво означава това? — попита тя изплашено.
— Фактът, че сърцето ще спре да бие, означава само едно: физическа смърт. Не знам каква е религията ви, но…
— След колко време ще спре сърцето ми? — прекъсна го Вероника.
— След пет дни, най-много след седмица…
Вероника си даде сметка, че този младеж прикрива зад външността си, зад професионалното си поведение и загрижения си вид огромно удоволствие от думите си. Сякаш тя трябваше да бъде наказана и да служи за назидание на всички останали!
През живота си Вероника бе разбрала, че много от хората, които познаваше, съчувстваха на нещастията на другите, показваха се загрижени и предлагаха помощта си, а в действителност се радваха на чуждото страдание, защото то ги караше да си мислят, че са щастливи, че животът е бил благосклонен към тях. Тя мразеше тези хора и нямаше да даде никаква възможност на това момче да използва състоянието й, за да прикрие собствената си неудовлетвореност.
Погледнато право в очите и се усмихна:
— Значи съм успяла?
— Да — отвърна той, но този път съобщаването на тъжната вест не му донесе удоволствие.
През нощта обаче Вероника започна да изпитва страх. Едно нещо беше бързото действие на хапчетата, съвсем друго — да чака смъртта пет дни или седмица при положение, че вече бе изживяла всичко, което може да бъде изживяно.
През целия си живот бе чакала нещо: завръщането на баща й от работа, писмото от приятеля й, което още не бе пристигнало, изпитите в края на учебната година, влака, автобуса, телефонното обаждане, началото на отпуската, нейния край… А сега трябваше да чака смъртта, която щеше да дойде на определена дата.
„Все на мен ми се случват такива неща! Хората обикновено умират точно в деня, в който си мислят, че няма да умрат.“
Трябваше да се измъкне оттук и да си потърси други хапчета. Ако не успееше, единственото разрешение бе да се хвърли от някоя сграда в Любляна и тя щеше да го стори: опитала се бе да спести на родителите си допълнителната мъка, но сега нямаше друг изход.
Огледа се наоколо. Всички легла бяха заети, хората спяха, някои от тях силно хъркаха. На прозорците имаше решетки. В ъгъла на помещението светеше малка лампа, изпълваше атмосферата със странни сенки и позволяваше стаята да бъде постоянно наблюдавана. До лампата някаква жена четеше книга.
„Тези медицински сестри сигурно са много образовани. Прекарват живота си в четене.“
Леглото на Вероника бе най-далеч от вратата — между нея и жената имаше почти двайсет легла. Изправи се с мъка, защото от три седмици — ако може да се вярва на думите на лекаря — не бе вървяла. Сестрата вдигна очи и видя момичето да се приближава към нея, като крепеше системата.
— Искам да отида до тоалетната — прошепна то, за да не събуди останалите луди.
Жената разсеяно посочи с ръка към една врата.Умът на Вероника трескаво работеше, търсеше някакъв изход, пролука, начин да избяга оттук. „Трябва да побързам, докато си мислят, че все още съм неукрепнала и не съм в състояние да действам.“
Огледа се внимателно. Тоалетната бе едно съвсем малко помещение без врата. Ако иска да излезе оттук, ще трябва да се пребори с надзирателката за ключа, но бе твърде слаба, за да направи подобно нещо.
— Това тук затвор ли е? — попита тя надзирателката, която бе престанала да чете и следеше всяко нейно движение.
— Не, психиатрия е.
— Аз не съм луда.
Жената се засмя.
— Точно това твърдят и всички останали тук.
— Добре тогава, луда съм. Какво значи да си луд?
Жената каза, че Вероника не бива да стои дълго права, и я накара да се върне обратно в леглото.
— Какво значи да си луд? — настоя Вероника.
— Попитайте утре лекаря. И се помъчете да заспите, защото иначе — макар и с нежелание — ще трябва да ви сложа инжекция с приспивателно.