Сафи обаче вече препускаше, вече летеше към следващия покрив. И към по-следващия, без да спира, следвана плътно от Изьолт.
Изьолт се прокрадна по павираната улица. Сафи беше на две крачки пред нея. Момичетата бяха навлезли навътре в сушата от кафенето, пресичайки канали и заобикаляйки по мостовете, за да избегнат градската стража. За щастие, сутрешното оживление беше в разгара си - плътна редица от натоварени с плодове колички, магарета, кози и хора от всякакви раси и народности. Цветовете в нишките, виещи се лениво в горещината над собствениците си, бяха разнообразни като цвета на кожата им.
Сафи се стрелна пред една кола с прасета; Изьолт се постара да не изостава. После заобиколиха един просяк, подминаха групичка пуристи, закряскали за греховете на магията, след което се врязаха в стадо умърлушени овце. Достигнаха задръстена отсечка, в която нищо не помръдваше. Нишките пред тях се виеха в червена досада от забавянето.
Изьолт се замисли, че собствените ѝ нишки вероятно бяха не по-малко червени. Момичетата бяха толкова близо до Южния пристанищен район, че тя можеше дори да види белите платна на стотиците кораби, закотвени пред тях.
Тя обаче преглътна безсилието си. В гърдите ѝ се надигнаха други чувства - чувства, които не искаше да назовава, чувства, които една уважаваща себе си нишковеща не би позволила да излязат на повърхността. „Покой - каза си тя, точно както я беше учила майка ѝ преди толкова години. - Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“
Не след дълго в нишките над задръстването се преплете синьо-зелено разбиране. Цветът се плъзна подобно на змия в някое блато, сякаш един по един участниците в стълпотворението научаваха причината, поради която бяха спрели.
Синьо-зеленото се носеше все по-назад, докато най-сетне една стара чистачка до момичетата изграчи:
- Аха? Отпред има блокада? Ама сега ще изпусна пресните раци!
Стомахът на Изьолт изстина, а нишките на Сафи се обагриха в сивото на страха.
- Адски двери! - изсъска тя. - Сега какво, Из?
- Май пак ще трябват преструвки.
Тя изсумтя, пресегна се и извади дебела, сива книга от раницата си.
- С книги в ръце ще изглеждаме като две изключително старателни чиракини. Ето, пада ти се „Кратка история на автономията на Далмотия“.
- „Кратка“, друг път - промърмори Сафи, но пое огромната книга.
След това Изьолт извади том в синя кожена подвързия, озаглавен „Илюстриран пътеводител на Карауенския манастир“.
- Аха, сега разбирам защо си ги взела - Сафи повдигна вежди предизвикателно, готова да подеме спор с Изьолт. -Изобщо не е заради маскировката. Просто не можеш да се разделиш с любимата си книга.
- Е, и? - изпуфтя Изьолт равнодушно. - Какво, не искаш да носиш книга ли?
- Не, не. Ще я взема - вирна брадичка Сафи. - Но обещай, че щом стигнем до стражите, ще оставиш актьорските изпълнения на мен.
- Актьорствай си на воля, Саф.
Изьолт се ухили на себе си и пусна ниско шала. Беше пропит с пот, но все пак засенчваше лицето ѝ. И кожата. След това опъна ръкавиците, така че да не оставят открит и милиметър от китките ѝ. Цялото внимание трябваше да падне върху Сафи и да остане върху нея.
Както имаше навика да повтаря Матю: „С дясната си ръка дай на човек онова, което очаква, а с лявата разрежи портмонето му“. Сафи винаги беше играла дясната ръка, която отвличаше вниманието - и беше добра в ролята си, -докато Изьолт се криеше в сенките, готова да се заеме с портмонето, на което се натъкнеха.
За да успокои вълнението си, докато чакаше, тя разгърна дебелата корица на своята книга. Откакто една монахиня ѝ беше помогнала като малка, Изьолт беше... ами, обсебена, както настоятелно повтаряше Сафи. Благодарността обаче не беше единственото чувство, което момичето изпитваше към карауените - чистите им роби и лъскавите обеци от опал я запленяваха. Както и безмилостните им тренировки и свещените обети.
Животът в Карауенския манастир изглеждаше толкова прост. Толкова въздържан. Човек биваше приет още с появата си, независимо от произхода си. И получаваше уважение.
Тя трудно можеше да си представи чувството от подобно изживяване, но все пак сърцето ѝ биеше жадно при всяка мисъл за него.
Книгата прошумоля и се отвори на трийсет и седма страница - на която грееше бронзова пиестра. Изьолт беше сложила монетата там, за да отбележи докъде е стигнала. Крилатият лъв на нея като че ѝ се изсмя.
„Първата пиестра за новия ми живот“, помисли си тя. След това очите ѝ пробягаха по засуканите далмотски букви по страницата. Беше покрита с описания и изображения на няколко карауенски монаси, първият от които беше „монах-наемник“. На изображението той беше обсипан с ножове и мечове, с каменно изражение.