Изглеждаше точно като кръвовещия.
Кръв. Вещер. Кръв. Вещер.
При спомена за червените му очи и оголените зъби в корема ѝ пропълзя лед. Лед... и нещо по-празно. И по-тежко.
„Разочарование“, осъзна тя накрая. Това, че бяха допуснали подобно чудовище в редиците на монасите, ѝ се струваше огромна грешка.
Изьолт се загледа в надписа под илюстрацията, сякаш можеше да намери някакво обяснение там. Единственото, което прочете обаче, гласеше: „Обучен да се бие в странство в името на Каар Ауен“.
Тези думи - „Каар Ауен“ - я накараха да затаи дъх, а гърдите я стегнаха. Като момиче беше прекарала часове, катерейки се по дърветата в преструвки, че тя е една от Каар Ауен - че тя е една от двете вещици, родени в Кладенците на произхода, които можеха да изчистят и най-злокобното зло.
Да, но точно както много от изворчетата, захранващи Кладенците, стояха пресъхнали от векове, от близо пет столетия не се бяха раждали и нови Каар Ауен, а фантазиите на Изьолт неизбежно приключваха с бандите селски дечурлига. Те връхлитаха дървото, на което се беше качила, с груби, ненавистни крясъци, които бяха научили от родителите си. „Нишковеща, а не може да прави нишкокамъни! Нямаш място тук!“
В подобни мигове Изьолт ясно осъзнаваше - прегърнала здраво някой клон с молитвата майка ѝ да я намери скоро, - че Каар Ауен не е нищо повече от хубава приказка.
Тя преглътна и пропъди спомените. Днешният ден се развиваше достатъчно зле; нямаше нужда да разбутва и неволите от миналото. Освен това двете със Сафи почти бяха стигнали до стражарите и най-старият урок на Хабим
долиташе с шепот в дълбините на ума ѝ.
„Преценявай противника си - повтаряше той непрекъснато. - Оглеждай терена. Винаги, когато можеш, избирай бойното поле.“
- В редица по един! - крещяха стражарите. - Всички оръжия да са извадени на показ!
Тя затвори книгата с тупване, при което я лъхна дъх на плесен. „Десет стражари - преброи, - застанали на пътя пред талигите, с които са препречили пътя на хората. Арбалети. Абордажни саби.“
Ако невинният разпит се объркаше, беше изключено момичетата да успеят да си проправят път с бой.
- Добре - пророни Сафи. - Наш ред е. Не си показвай лицето.
Изьолт се подчини на думите ѝ и притихна на позицията си отзад. Сафи на свой ред закрачи надменно към първия от киселите стражари.
- Какво значи това? - думите ѝ екнаха ясно и отчетливо над несекващото жужене на тълпата. - Сега ще закъснеем за срещата си с гилдмайстора на пшеницата. Имате ли представа какъв нрав има!
На физиономията на стражаря се изписа отегчена досада, но нишките му просветнаха с искрен интерес.
- Имената?
- Сафия. А това е моята компаньонка Изьолт.
Изражението на стражаря не се промени, но нишките му пламнаха още по-заинтригувано. Той извърна тяло и махна на втори стражар да се приближи; Изьолт прехапа език, точно преди да се изпусне и да предупреди Сафи.
- Настоявам да разбера защо е това забавяне! - кресна Сафи на новия стражар, същински великан.
- Търсим две момичета - прогърмя гласът му. - Издирват ги за обир на пътя. Предполагам не носите оръжия?
- Приличам ли ви на момиче, което би носило оръжие?
- Значи нямате нищо против да ви претърсим.
Сафи заслужаваше похвала: страхът в нишките ѝ изобщо не пролича по лицето ѝ - тя само вирна брадичка още по-високо.
- Категорично съм против и само да посмеете да ме докоснете, ще се погрижа моментално да ви уволнят. Всичките! - тя вдигна книгата пред себе си и първият стражар се присви. - По това време утре ще сте на улицата и ще се разкайвате, че сте се заяждали с чирак на гилдмайсторите...
Тя не успя да довърши заплахата си, защото в този миг една чайка изкряска над главата ѝ и... на рамото ѝ плисна бяло ако.
Нишките ѝ се обагриха в тюркоазеносиня изненада.
- Не... - прошепна тя и ококори очи. - Не.
Стражарите също се ококориха, а нишките им засияха в ярко розово.
Те избухнаха в смях. После взеха да я сочат и се наложи дори Изьолт да закрие уста с ръкавицата си.
„Не се смей, не се смей...“
Тя избухна в смях, а нишките на Сафи пламнаха в гневно червено.
- Защо? - изписка тя срещу Изьолт, а после и към стражарите: - Защо винаги се случва на мен? Чайките могат да нацвъкат хиляди рамене, но винаги избират мен!