Лицето ѝ посърна рязко. Пред очите му тя се превърна в уморена, стара баба.
Гледката го свари неподготвен, затова без да промълви нищо повече, той прибра меча си в ножницата и се спусна надолу по пътеката.
Обаче щом стигна завоя към гората - под грохота на гръмотевиците, които долитаха от далеч по-близо от очакваното, - в гърба му издрънча стомана. Тя застърга в ребрата му и прониза десния му бял дроб.
Усещането беше познато. Карауенски нож за хвърляне. Същият, който самият той беше запратил по нея преди малко.
Заболя го. Освен това кръвта, която заклокочи в гърлото му, затрудни дишането му. Мисълта, че Иврен беше безскрупулна, както винаги, обаче го накара да се усмихне. Поне това не се беше променило.
ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ
Това като нищо щеше да излезе най-глупавият план, който Изьолт беше измисляла някога, така че - в името на Луната майка, - дано Мерик и договорът му да си заслужаваха.
„Осемдесет крачки“, помисли си тя, докато гледаше приближаващите я с пълна скорост по главната крайбрежна улица в Дейна седемнайсет моряци. Други дванайсет трополяха по първия кей, на който вече стоеше закотвеният им кораб.
Защото - разбира се - марсточаните бяха достигнали града в същия момент като тях самите. И сега войниците - някои от които несъмнено бяха огневещи... или нещо по-лошо - се носеха към нея с ужасяваща пъргавина.
Изьолт не помръдна. Не трепна. Стоеше на самия край на града. Щеше да се раздвижи, когато моряците достигнеха на двайсет крачки от нея. Подобно разстояние щеше да ѝ позволи да запази преднината си - поне докато Сафи влезеше в града.
Беше огледала добре терена на влизане, но планът ѝ до голяма степен се основаваше на догадки. Много от онова, което смяташе, че знае за павираните улици и улички на Лейна, може и да беше погрешно и ако пролуките между покривите не бележеха улици отдолу и ако голямата, квадратна дупка между тях не беше централният градски площад, то тя беше прецакана, с една дума.
В плана ѝ имаше и други недостатъци - например, че изрязаната от ризата на Сафи бяла кърпа, която прикриваше косата ѝ, можеше и да не се задържи на силния вятър. Или че беше избрала ужасна уличка между долепените къщи -сенчесто-мрачна и доста стръмна.
Или, че както беше застанала тук, вдигнала високо ръце, докато сабята ѝ все още беше в ножницата, може би беше твърде уязвима.
Шейсет крачки. Вече виждаше очите на моряците; насочените им напред саби проблясваха, а нишките над тях се виеха в лилаво старание.
„Няма да те убият - напомни си тя за стотен път. - Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“
Тя усещаше нишките на Сафи зад себе си - горяха в тъмнозелена готовност, докато пълзеше през сенките на гората. Сафи беше готова, значи и тя също беше готова. Начало, край - само че този път обратно.
Трийсет крачки.
Изьолт заби пети в земята, пое дъх...
Двайсет крачки.
Тя побягна.
Потъна в дебелите сенки, но пред нея се мержелееше сива светлина. Паваж и фасади на магазини.
Зад нея екнаха стъпки. Въпреки че бяха с меки ботуши, а гръмотевиците трещяха все по-близо с всяка изминала секунда, не можеше да сбърка трополенето на марсточански крака.
В края на уличката Изьолт се изпързаля, зави рязко и се обърна надясно. Улица... широка улица. Точно на това се беше надявала. Тя се изкачваше по диагонал през хълма, водейки към нещо в далечината - може би площад.
Дано да беше площад.
С периферното си зрение Изьолт различаваше разбити врати и изпочупени прозорци. Вятърът все още духаше в гръб и я тласкаше напред. Вече беше завалял и дъжд. Капките плющяха по улицата и паважът беше станал хлъзгав.
В дъното на съзнанието си тя се зачуди какво трябваше да предприеме за дъжда, когато стигнеше площада. Той щеше да се отрази на отбраната ѝ...
Или пък не, предвид, че от улицата пред нея изскочиха нови войници. Онези от кея явно бяха тръгнали направо по хълма, за да пресекат пътя ѝ.
Беше влетяла сама в капана и планът ѝ стана на пух и прах, преди още да е започнал.
Не, не. Не можеше да позволи на паниката да я завладее. Нуждаеше се от миг - от една секундичка без марсточаните, които дишаха във врата ѝ.
Тя зави рязко наляво. Краката ѝ се подхлъзнаха, тя се претърколи напред... и се улови за един знак. Маневрата ѝ костваше ценни мигове, но нямаше време да съжалява. Пое дъх и краката ѝ отново се замятаха с пълна сила. Уличката несъмнено щеше да я изведе до друга главна улица. А тя несъмнено щеше да намери миг-два, за да помисли.