Където я чакаше Усойницата.
Затова Сафи направи единственото, което успя да измисли: вдигна ръце във въздуха и извика:
- Твоя съм!
Усойницата обаче не отпусна млатилото.
- Остави ме да те окова, веровещице, и тогава ще ти повярвам!
- Веровещица? - викна Сафи и повдигна рамене невинно. - Мисля, че си хванала погрешното момиче!
Лъжа, просъска магията ѝ.
- Аз съм просто домна, при това имението ми не е кой знае какво!
- Не можеш да ме измамиш - изрева жената.
Униформата ѝ се развяваше на вятъра. Шалът ѝ се беше размотал и плющеше бясно като черно знаме.
Незнайно защо Сафи не можеше да отдели очи от черното парче плат... както и да се отърси от собствената си магия. „Лъжа, лъжа, лъжа!“, пищеше тя неспирно. „Грешка, грешка, грешка!“
Подобна реакция беше твърде яростна за дреболията, за която беше излъгала.
И в този миг Сафи разбра. Досети се.
Пръсване.
Още щом думата се процеди през съзнанието ѝ, небето избухна.
От облаците изригна взрив от горещина и блясък. Той я заслепи напълно, погълна всички звуци, притъпи всички сетива.
Коленете ѝ се подкосиха. Тя се катурна напред, премига, протегна ръце с отчаяно желание да установи къде е, къде е и Усойницата...
И най-важното - кой се пръсва.
Пред очите ѝ изплува неясно изображение... Усойницата. На колене. Втренчена с ужас в ръцете си, които - както забеляза тя замаяно - бяха с разкъсани ръкави.
Тази жена ли щеше да се пръсне?
Сафи напъна всички сили, за да се надигне и да седне, за да се противопостави на вятъра, на заряда във въздуха и да потърси следи от черно или мазно по жената...
След което осъзна, че шалът на Усойницата липсваше. Беше се размотал напълно и сега черната ѝ коса се вееше във всички посоки като рамка на бронзовото ѝ, красиво лице с остри черти.
Пред нея стоеше Императрицата на Марсток.
Ветровещерската буря беше разстроила магията на Едуан - беше попречила на мириса на Сафия да достигне до кръвта му. А може би тя имаше и друго саламандрово платно. Така или иначе, не му беше останало какво да стори, освен да остави способностите си настрана и просто да следи марсточаните през Дейна с поглед с надеждата те да го отведат до нея. Когато си даде сметка, че моряците се бяха събрали на един от площадите, той се качи на покривите, за да вижда по-добре, а и за да се движи по-бързо.
Въпреки това, когато достигна до площада, забеляза, че моряците се бяха втурнали обратно към морето... А номатското момиче без кръвомирис стоеше до статуята на нубревненския бог. Беше ги заблудила до един. Беше примамка.
Едуан изруга и мигновено предизвика магията си, за да потърси веровещицата. Щеше да се заеме с номатчето по-късно. След това обаче ноздрите му уловиха мириса на нещо познато: черни рани и разкъсана смърт. Болка, мизерия и безкраен глад.
Пръсване.
Вещерската му природа се отдръпна назад, за миг поразена от изненада. И от ужас при вида на марсточаните, късащи униформите си. И на черната мас, която забълбука под кожата им. И на номатското момиче, което се готвеше за бой с тях.
Беше му пределно ясно, че трябва да се измъква... веднага. Той обаче направи друго. Изчака. Огледа се... А накрая реши.
От устните му се откъсна ръмжене. Това беше дело на Кукловода. Едуан вече можеше да разпознае стила ѝ. Явно се беше досетила къде е веровещицата и сега се опитваше да му помогне по своя извратен, пръсващ начин.
Тоест, ако Изьолт загинеше тук, вината щеше да бъде негова - точно обратното на отплата за живота.
Затова той се втурна към стрехата и скочи. Полетя от третия етаж към шадравана. Вятърът свистеше в ушите му.
Силно, стремително. Десният му крак докосна земята. Той впрегна засилката си в претъркулване и се изправи на крака - точно навреме, за да не се вреже в нишковещата,
Чиято сабя се носеше към главата му. Той залегна ниско и стоманата изсвистя във въздуха.
- Не! - успя да извика единствено, преди да извади меча си от ножницата и да се обърне към най-близкия пръснат.
Мъжът беше от Усойниците, но беше разкъсал черната си качулка, а кожата му беше мазна и се гърчеше. Той хапеше въздуха в търсене на някого, когото да погълне.
Едуан заби острието си в рамото му... после го извади. Горещата киселина пръсна по наметалото му, без да го закачи. Една капка обаче попадна на лицето му и изгори кожата на бузата му.
„Значи кръвта им наистина е отрова!