Той опита да прескочи една локва, чието съдържание бе известно само на Ноден. Уви, не успя и новите му ботуши цопнаха в края ѝ. Мътната вода плисна, разнесе се тежък дъх на стара риба, а Мерик потисна порива да забие юмрук във витрината на най-близкия магазин. Градът не беше виновен, че гилдмайсторите му бяха смешници.
През деветнайсетте години и четирите месеца, откакто Двайсетгодишната спогодба беше сложила край на всички войни във Вещерия, трите империи - Картора, Марсток и Далмотия - бяха успели да сломят родината на Мерик посредством дипломацията. Всяка година керваните, минаващи през страната, намаляваха с по един, както и купувачите на стоките, изнасяни от Нубревна.
Нубревна не беше единствената малка държава, която пострада. Началото на Великата война преди доста столетия уж се дължеше на спор относно владението на Петте кладенеца на произхода. В онези дни Кладенците избирали владетелите - което беше свързано с Дванайсетте храбреци... Макар че Мерик така и не беше проумял как е възможно дванайсет рицари или един неодушевен извор да изберат крал.
Така или иначе, всичко това вече беше просто легенда и с десетилетията - впоследствие и столетията - трите империи увеличаваха мощта си благодарение на безпорядъка във Великата война; и трите се стремяха към едно и също; повече. Повече магьосничество, повече посеви, повече пристанища.
И така, три огромни империи срещу шепа малки, дръзки народи - които постепенно получиха превес, тъй като войната струва пари, а дори и империите обедняват.
„Мир - беше обявил карторският император. - Мир за двайсет години, а след това нови преговори“
Звучеше чудесно.
Прекалено чудесно.
При подписването на Двайсетгодишната спогодба хора като майката на Мерик не бяха осъзнали, че под „Мир!“ император Хенрик има предвид „Почивка“. А под „нови преговори“ има предвид „да сме сигурни, че другите нароДи ще паднат под нас, щом армиите ни подновят марша си“.
И така сега, докато Мерик наблюдаваше как далмотската армия се задава от запад, марстошките огневещи се сбират на юг, а трите имперски флотилии лениво се носят към брега на родината му, го обземаше чувството, че той - заедно с цяла Нубревна - се дави. Потъваха под вълните, слънцето гаснеше пред очите им и накрая нямаше да остане нищо друго освен Миногите на Ноден и онази последна глътка вода в дробовете.
Нубревненците обаче все още не бяха поразени.
Мерик имаше още една среща - този път с Гилдията на златото. Успееше ли да отвори един търговски път, беше убеден, че и другите гилдии щяха да се включат.
Когато най-сетне достигна бойния си кораб - тримачтова фрегата с острия, подобен на клюн нос, типичен за корабите от нубревненската флота, - го завари неподвижен в плитката вода на отлива. Платната бяха свити, греблата -прибрани, а флагът на Нубревна - цвят на къдрав ирис, чиято яркосиня окраска живо изпъкваше в средата на черния фон - се поклащаше вяло на следобедния бриз.
Щом Мерик стъпи на трапа на „Жана”, нравът му се поуспокои... но бе заместен от пристягаща раменете тревога и внезапен порив да провери дали ризата му е загащена както трябва.
Това беше корабът на баща му; половината от екипажа бяха хора на крал Серафин; въпреки трите месеца, които бяха прекарали под командването на Мерик, те понасяха присъствието му на борда с неохота.
Внушителен силует с пепелява коса закрачи по главната палуба към него. Мъжът заобиколи няколко моряци, които миеха дъските, прекрачи една щайга с дългите си крака, след което се поклони вдървено пред своя принц. Това беше нишкобратът на Мерик, Кълен Икрей, който освен това беше и помощник-капитан на „Жана”.
- Връщаш се рано - рече той.
Щом се изправи, Мерик на мига забеляза червените петна по бледите му бузи, както и леко насечения му дъх - все белези на потенциално задъхване.
- Зле ли ти е? - попита Мерик, като се постара да не повишава глас.
Кълен се направи, че не го е чул - въпреки че въздухът около тях охладня. Сигурен знак, че предпочиташе да сменят темата.
На пръв поглед нишкобратът на Мерик далеч не изглеждаше пригоден за живот в морето: беше твърде висок, за да му е удобно под палубата, светлата му кожа изгаряше срамно лесно, а той самият не обичаше боя с меч. Да не говорим, че дебелите му бели вежди издаваха чувствата му твърде лесно за един уважаващ себе си морски вълк.
Обаче - в името на Ноден - как добре управляваше вятъра!
За разлика от Мерик, стихийната магия на Кълен не беше свързана само с въздушните течения - той беше завършен въздуховещ, способен да владее дробовете на хората, да направлява горещините и бурите, а веднъж беше спрял дори развихрил се ураган. Вещери като Мерик не бяха рядкост -притежаваха различна по сила власт над вятъра; доколкото му беше известно обаче, Кълен беше единственият човек на света с пълна власт над всички измерения на въздуха.