А очите му бяха по-черни и от водния ад на Ноден.
Дишането нямаше да го спаси - не и от този пристъп.
Нишкобрат му се пръсваше.
Един мъчителен, болезнен миг Мерик остана вторачен в най-добрия си приятел. Потърси по лицето му някаква следа от човека, когото познаваше.
Кълен разтвори широко уста, циклонът запищя с неговата ярост и покварената магия разтърси Мерик, заплашвайки да пръсне и него.
Той обаче не отстъпи уплашено и не отблъсна Кълен. Бурята навън беше нищо в сравнение с онова, което бушуваше вътре в него.
Кълен впи пръсти в ризата му и от пукнатите мехури покапа черна кръв.
- Убий... ме - изхъхри той.
- Не.
Мерик не успя да каже друго. Единствено тази дума можеше да изрази всичко, което чувстваше.
Кълен го пусна и за мимолетен миг чернотата в очите му се отдръпна навътре. Той се усмихна тъжно, съкрушено на Мерик.
- Сбогом, мой кралю. Сбогом, приятелю.
После скочи нагоре във вихър от скорост и мощ и се изстреля във въздуха над кея. Вятърът и отломките се стовариха върху Мерик, притиснаха го към улицата и заглушиха сетивата му. Цяла вечност единственото, което чувстваше, единственото, което беше, беше циклонът на Кълен.
Докато могъщ трясък не разцепи хаоса и парчетата дърво и болка не се понесоха надолу с грохот.
А светът на Мерик потъна в мрак.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ
Изьолт седеше в бюфета, стиснала здраво очи, насочила сетивата си навън. Магията ѝ търсеше някакви признаци на живот. На пръснати.
Колкото до кръвовещия на име Едуан, нишките му си оставаха все така непроницаеми за нея. Беше успяла да разбере какво изпитва само по изражението на лицето му... и доколкото можеше да прецени, той не изпитваше нищо. И въпреки че му се беше доверила, че няма да я убие - и че вероятно няма да я остави на пръснатите, - в цялата работа нямаше никаква веружта.
Мхе веружта. Най-светият номатски израз, който означаваше: „Повярвай ми, сякаш душата ми е твоя“.
Това беше казала Луната майка на номатците, когато ги беше повела далеч от потъналия във войни далечен изток. Това казваха родителите на децата си, преди да ги целунат за „лека нощ“. Това изричаха сърценишките, когато се вричаха в брак.
Едуан можеше да знае израза само ако беше живял с номатско племе... Или ако той самият беше номатец. Откъде го знаеше обаче, нямаше значение. Беше помогнал на Изьолт. А после си беше тръгнал.
Магията ѝ потрепна - усети, че един пръснат марсточанин дебне край счупения прозорец. Той носеше три виещи се ивици смърт, същите като онези, които беше забелязала над трупа във Веняса. И като онези, които беше видяла през очите на Кукловода.
Тези нишки обаче бяха по-дебели. По-тлъсти и необичайно дълги. Превръщаха се в крехки ластари, които чезнеха в небето, подобно конците на марионетка...
Изьолт се сепна рязко. Кукловода. Делото ѝ се развиваше в момента пред очите ѝ. Прекъснатите нишки стигаха чак до Познин - сигурна беше, - тоест Кукловода някак беше успяла да пръсне всички тези хора от разстояние.
Не, не „някак“. Беше го направила с нейна помощ.
„Всички тези планове и места, скътани в ума ти - беше ѝ казала Кукловода, - много зарадваха Краля на обирджиите. Затова и той ми повери тази велика мисия за утре. Така че: благодаря ти - всичко това стана благодарение на теб.“
Кукловода се беше досетила, че Изьолт и Сафи са се насочили към Дейна и беше пръснала всички, до които беше успяла да се домогне.
Внезапно кръвта на Изьолт кипна под наметалото. Тя взе да се задушава в бюфета. Главата ѝ я изгаряше отвътре. Защо не се беше противопоставила по-упорито на Кукловода? По-добре да беше се отказала от съня и да се беше изтръгнала от хватката на сянката на тази жена.
Взе да ѝ се гади...
Не, направо повръщаше. Сухи, разтърсващи спазми; всички тези пръснати тежаха на нейната душа. Тя ги беше убила със слабостта си.
Нови нишки примигнаха в съзнанието ѝ. Ярки, живи нишки, които пометоха прилошаването ѝ. Познаваше ги -този оттенък на зелена решителност и тревожно бежово.
Иврен. Монахинята беше точно пред прозореца.
Докато сърцето ѝ тупне, Изьолт беше изскочила от бюфета. Не можеше да допусне и монахинята да загине. Тя излетя през счупения прозорец. Стъклата закачиха наметалото, но токата издържа. После тя зави надясно, в посоката, от която долавяше нишките на Иврен, и се понесе по тясната улица.
Дъждът я пронизваше, а раната на лицето ѝ смъдеше. Бурята се засилваше все повече, сякаш самото небе беше оживяло. Облаците бучаха, мятаха се и се носеха в една посока - към кея.