Носеше Иврен левга след левга, скала през скала, стъпка след уморена стъпка и за пръв път от години го обзе страх.
Беше му нужен половин ден, за да осъзнае чувството. Празнината в гърдите му, безкрайния кръг на мисълта... „Не умирай. Не умирай.“
Ясно му беше, че това не беше просто отплата за спасен живот. Противно на всичко, което копнееше да бъде той, противно на всичко, което смяташе, че е, Едуан се страхуваше.
Още преди да види реката, чу ромона ѝ през жужащите в следобеда насекоми и цвъртенето на птиците. Усети изпаренията над бързеите, които се смесваха с влагата на деня. Надуши и осемте войници, чакащи край стъпалата към Кладенеца. Някой явно беше открил принц Леополд и смяташе, че Едуан ще се върне.
Затова той прибягна до малкото си останала магия и задави войниците. Беше му нужна цяла вечност. Беше отслабнал; те - не. Вятърът поклащаше тялото му досущ като дърветата наоколо. Ако се наложеше да остане прав още дълго, щеше да изпусне Иврен.
Накрая войниците се строполиха на земята и той ги подмина. После се закатери по изтърканите стъпала към Кладенеца на произхода - бавно, но решително.
Мина по плочите към рампата. Влезе във водата и отпусна Иврен по гръб.
Тя започна да се оправя.
Едуан по-скоро го почувства, отколкото видя. Каквато и да беше силата на Кладенеца, тя действаше толкова постепенно, че щяха да бъдат нужни дни, докато тялото ѝ се възстанови напълно. И все пак той усети как кръвта ѝ тръгна по жилите без чужда помощ. Почувства как на мястото на прореза в гърлото ѝ изниква нова плът.
Въпреки това задържа кръвта ѝ под своя власт, докато гърлото ѝ не заздравя достатъчно, за да може тя да си поеме дъх. И докато сърцето ѝ не събра сили да забие самостоятелно.
После той внимателно избута Иврен до рампата по повърхността и я изнесе на плочите. Остави краката ѝ потопени донякъде, за да продължи изцерението, след което излезе от Кладенеца, ръсейки вода по плочите. Въпреки тежестта на прогизналите си дрехи, установи с изненада, че гърбът му е изправен. Вещерството му беше изцяло възстановено...
А умът му не можеше да отрече очевидното: Кладенецът на произхода се беше съживил. Дори и да не беше видял магията в действие, беше усетил присъствие, когато беше навлязъл във водата.
Единност.
Завършеност.
Кладенецът отваряше сънливо единственото си око и не след дълго щеше да се пробуди напълно.
Тоест... колкото и невъзможно му беше да го приеме... веровещицата беше едната половина от Каар Ауен, а Изьолт...
Тази номатска нишковеща без кръвомирис... както и поредната ефировеща...
Тя беше другата половина. Двете бяха двойката, за чиято защита Едуан се беше заклел в живота си. Обетът, който беше дал на тринайсет - преди баща му отново да се появи в живота му, - сега изискваше да бъде спазен, а той не знаеше как да постъпи.
Никога не беше вярвал, че този ден ще дойде - денят, в който щеше да отдаде цялото си обучение и бъдещето си на митичните, древни Каар Ауен.
За Иврен беше лесно. Тя беше прекарала целия си живот с вяра. Завръщането на Каар Ауен доизграждаше целостта ѝ.
За него обаче то беше пречка. Беше попаднал в Манастира, принуден от обстоятелствата, и беше останал там, просто защото нямаше къде другаде да иде... другаде, където не убиваха кръвовещите, още щом ги зърнеха. Сега обаче той имаше планове. За себе си. За баща си.
Едуан беше в недоумение на кого е редно да бъде верен - на обета си или на семейството си, - но беше сигурен поне в едно: беше благодарен, че Кладенецът беше спасил монахиня Иврен.
Може би затова краката му го отведоха до най-близкия кипарис. Стволът грееше в червено на яркото утринно слънце, а зелените, живи клони шумоляха на свежия бриз.
Листата по тях се бяха умножили от вчера.
Той клекна на плочите. Водата капеше ли, капеше: от дрехите му, от косата, дори от ремъка, който той беше забравил да свали. Едуан обаче не му обърна внимание, просто се сви на кълбо, отпусна се на колене и положи длани на кипариса. След това изрече молитвата на Каар Ауен.
Точно както го беше учила Иврен.