При все това в неговите очи магическите способности на Кълен не бяха най-ценното му качество. Това бяха острият му като бръснач ум и уравновесеността му, неотменна като прилива в морето.
- Как мина обядът? - попита Кълен.
Той оголи зъби в обичайната си ужасяваща усмивка -усмихването не му се удаваше особено - и въздухът наоколо се затопли.
- Загуба на време - отвърна Мерик.
Той закрачи по палубата и затрака с токовете на ботушите по дъбовите дъски. Моряците спряха заниманията си, за да го поздравят с удар с юмрук над сърцето. Мерик кимаше разсеяно в отговор.
После си спомни за нещо в джоба си. Извади салфетките и ги подаде на Кълен.
Изминаха няколко мига. А после:
- Остатъци?
- Трябваше да бъда убедителен - промърмори Мерик и стъпките му станаха по-отсечени. - За някаква глупост, която остана неразбрана. Някакви вести от Ловац?
- Да... само че - добави Кълен бързо и вдигна ръце, - не беше нищо, свързано със здравето на краля. Чух само, че все още е на легло.
Безсилието притисна плещите на Мерик. Не беше чувал нищо за болестта на баща си от седмици.
- А леля ми Иврен? Върна ли се от посещението при лечителя?
- Аха.
- Добре - кимна Мерик, доволен поне от това. - Прати я в моята каюта. Искам да я разпитам за Гилдията на златото... - той млъкна и закова крака на място. - Какво има? Присвиваш очи насреща така само когато нещо не е наред.
- Аха - призна Кълен и се почеса по тила.
Очите му се стрелнаха към огромния барабан на квартердека. Един нов моряк, чието име Мерик така и не успя да запомни, чистеше двата чука за барабана. Омагьосания, който произвеждаше пориви на вятъра като топ. И стандартния - за съобщения и моряшки песни.
- По-добре да го обсъдим насаме - довърши Кълен най-сетне. - Става дума за сестра ти. Нещо... пристигна за нея.
Мерик потисна една ругатня и изпъна рамене нагоре. Откакто Серафин назова Мерик като нубревненския пратеник за Срещата за Спогодбата - което означаваше, че временно щеше да стане и Адмирал на кралската флота, - Вивия беше опитала хиляда начина да управлява нещата отдалеч.
Той влетя в каютата си, стъпките му отекнаха по варосаните греди на тавана и той се насочи към закованото легло в десния ъгъл.
Кълен пък тръгна към дългата маса за карти и книги в средата на каютата. Тя също беше завинтена за пода, а осемсантиметровият ръб пречеше на книжата да се разпилеят при бурно море.
Слънчевите лъчи навлизаха отвред през прозорците, отразявайки се в колекцията от мечове на крал Серафин, старателно подредена на задната стена, - така че Мерик да може спокойно да докосне някой насън и да остави следи от пръсти по него.
В момента корабът може и да му принадлежеше, но той не хранеше илюзии, че това ще продължи дълго. Във военно време кралицата владееше на сушата, а кралят - в морето. Така че „Жана“ беше корабът на баща му, кръстен на покойната кралица. Серафин щеше да си го върне, щом оздравееше.
Ако оздравееше... което беше наложително. В противен случай Вивия беше следваща по родословието за трона... което Мерик все още не искаше да си представя. Или пък да се занимава с него. Вивия не беше човек, който би се задоволил да владее само сушата или само морето. Тя жадуваше за власт и над двете - че дори повече, - като дори не полагаше усилие да прикрие апетитите си.
Мерик приклекна до единствената си лична вещ на кораба - сандък, вързан здраво с въжета за стената. Разрови го набързо и намери чиста риза и наситеносинята си адмиралска униформа. Нямаше търпение да свали официалния костюм, тъй като нищо не спъваше самочувствието на човек по-добре от жабо около врата.
Докато пръстите му се бореха с десетте милиона копчета на официалната риза, той се присъедини към Кълен на масата.
Помощник-капитанът беше разтворил карта на Яданско море - източения океански залив, който делеше Далмотската империя на две.
- Ето това дойде за Вивия.
Той пусна на картата миниатюрно корабче, което изглеждаше досущ като корабите на далмотската гвардия, които се поклащаха навън. То се плъзна по картата и се закова върху Веняса.
- Очевидно е омагьосано от ефировеща: отива там, където се намира истинският кораб - Кълен го стрелна с очи. - Според нещастника, който го донесе, истинският кораб принадлежи на Гилдията на житото.