Поблагодари се още, че никой друг не се беше пръснал. Подобно могъщо избухване на магия спокойно би могло да тласне и околните вещици през ръба - ръб, от който нямаше връщане назад.
Въпреки че никой не знаеше причините за пръсването, Изьолт беше чела хипотези, свързващи поражението с петте Кладенеца на произхода, пръснати из Вещерия. Всеки Кладенец беше свързан с една от петте стихии: ефир, земя, вода, вятър и огън. И макар че хората споменаваха и стихията „пустота“ - както и пустовещи като онзи кръвовещ, - нямаше доказателства за съществуването на Кладенец на пустотата.
Дали пък Кладенецът на пустотата не съществуваше, но не беше отдавна забравен? Изворите, които го захранваха, бяха пресъхнали. Дърветата, които бяха цъфтели през цялата година, се бяха съсухрили и сега бяха просто изсъхнали дънери. Подобен застой със сигурност беше сполетял Кладенците на земята, вятъра и водата и не беше изключено един ден и те да бъдат безвъзвратно загубени.
Независимо от съдбата на Кладенците обаче, мислителите намираха за многозначително, че единствените способности, склонни към пръсване, бяха именно свързаните със земята, вятъра и водата. И ако можеше да се вярва на карауенските монаси, единствено завръщането на Каар Ауен би могло да възстанови пресъхналите Кладенци и пръснатите.
Е, тя се съмняваше това да се случеше скоро. Каар Ауен нямаше да се завърнат... а тя не можеше да избегне злонамерените очи около себе си.
Щом се увери, че косата ѝ е добре скрита, лицето е достатъчно засенчено, а ръкавите - спуснати така, че да прикрият бледата ѝ кожа, тя потърси нишките на Сафи, за да намери нишкосестра си в тълпата.
Очите и магическите ѝ способности обаче доловиха нещо нередно. Нишки, каквито не беше виждала до този миг. Точно до нея... на трупа.
Погледът ѝ обходи тялото на пръснатия. Почерняла кръв... а може би и още нещо се процеждаше от ушите му и капеше по паважа. Мехурите по тялото му се бяха пукнали -част от мазните пръски бяха по разпорената пола и потното елече на Изьолт.
И въпреки всичко, макар че мъжът несъмнено беше мъртъв, над гърдите му все още шаваха три нишки. Те се гърчеха подобно на червеи и се виеха навътре. Къси нишки. Разкъсвателни нишки.
Не би трябвало да е възможно - навремето майката на Изьолт непрекъснато ѝ повтаряше, че мъртъвците нямат нишки, а и по време на всички номатски церемонии по изгарянето, на които беше присъствала като дете, не беше забелязвала нишки над някой труп.
Колкото по-дълго се маеше обаче, толкова повече приближаваше тълпата. Минувачите, любопитни да видят мъртвеца, изскачаха отвсякъде и Изьолт трябваше да присвие очи, за да успее да надникне през нишките им. И за да потисне всички чувства около себе си.
Внезапно недалеч проблесна яркочервена, ядосана нишка... съпроводена от жужене като на оса:
- Адски огньове, ти за кого се мислиш? Бяхме овладели положението.
- Овладели? - отговори мъжки глас със силен акцент. - Току-що спасих живота ви!
- Да не би ти да си се пръснал бе? - изпищя Сафи.
Изьолт се смръщи - изразът беше доста глупав.
Разбира се, тя просто изливаше мъката си. И ужаса. Барутливите си нишки. Винаги се държеше така, когато се случеше нещо лошо... наистина лошо. Или бягаше от чувствата си колкото може по-бързо, или ги потискаше със сила.
Изьолт най-сетне стигна до нишкосестра си, тъкмо когато Сафи стисна младия мъж за разкопчаната риза.
- Всички нубревненци ли се обличат така? - тя сграбчи другия пеш на ризата. - Тези трябва да влязат тук.
Нубревненецът прояви достойнството да не помръдне. Единствено лицето му пламна в яркочервено - заедно с нишките му - и той стисна плътно устни.
- Знам как се използват копчетата - изсъска той и я стисна за китките. - И не искам съвети от жена с оакани рамене.
„О, не“, помисли си Изьолт и разтвори устни, за да предупреди...
Нечии пръсти я стиснаха над лакътя. Преди тя да успее да обърне ръка, за да извие китката на нападателя си, той изви нейната и я долепи до гърба ѝ.
Пред очите ѝ заигра нишка в керемиденочервено. Беше добре познатият ѝ оттенък на досадата, който издаваше годините, в които носителят ѝ беше търпял пристъпите на Сафи - с една дума, беше се появил Хабим.
Марсточанинът притисна китката ѝ още по-плътно към гърба и изръмжа:
- Тръгвай, Изьолт. Към онази уличка там.
- Може да ме пуснете - рече тя с равен глас.
Виждаше Хабим с крайчеца на окото си. Беше облечен в сиво-синята ливрея на рода Хастрел.
- Пустовеща?! Пустовеща ли ме нарече?! Знам нубревненски, задник такъв!