Наложи ѝ се обаче да прекъсне трескавото търсене на нишкосестра си: стъпките и барабанените удари на приближаващите се стражари секнаха. Тълпата на кея също притихна.
Хряс, туп... плис.
Един дълъг миг единствените звуци идваха от гълъбите, вятъра и тихия прибой.
После сподавен хлип - може би на някого, който беше познавал мъртвеца - накъса тишината като назъбено острие. Хлипът отекна в ушите ѝ. Разтърси гръдния ѝ кош.
Нисък тон, който трябваше да запълни празнината, останала след смъртта.
Нечия ръка стисна мускула на ръката ѝ. Хабим.
- Насам, Сафи. Каретата...
- Трябва да намеря Изьолт - прекъсна то тя, без да помръдва. Без да мига.
- Тя е на сигурно място.
Изражението на Хабим беше мрачно, но това не беше нещо необичайно.
- Повярвай ми - добави той.
„Говори истината“, нашепнаха магическите способности на Сафи, а в гърдите ѝ замърка топлина.
И така, скована като корабна мачта, тя го последва до невзрачна, закрита карета. Щом седна вътре, той затвори вратата и дръпна тежко черно перде над прозорчето. После с отсечени фрази обясни, че двамата с Матю са разпознали момичетата по оръжията, а скоро след това са се озовали в съсипаното кафене на Матю.
Докато Сафи слушаше, по шията ѝ плъзна срам. Матю не беше просто неин възпитател. Бяха роднини, а грешките на Сафи бяха съсипали дома му.
И все пак, когато Хабим сподели, че е изпратил Изьолт в странноприемница - сама, беззащитна, - целият ужас от следобеда беше заместен от сковаващ черепа гняв. Сафи се стрелна към вратата...
Хабим приклещи шията ѝ в лакътя си, още преди да е завъртяла дръжката.
- Отвориш ли тази врата - изръмжа той, - кръвовещият ще те надуши. Ако я оставиш затворена обаче, монахът не може да те проследи. Пердето е изработено от саламандрово платно, Сафи. В момента Изьолт е облечена в наметало от същата материя.
Тя застина. Очите ѝ се кръстосаха заради недостига на въздух и покритата с белези дясна ръка на Хабим взе да размазва очертанията си. Не можеше да повярва, че Изьолт просто беше избягала, без да влезе в бой. Без Сафи...
Не звучеше логично, но магията в гърдите ѝ крещеше, че е вярно.
Така че тя кимна. Хабим я пусна, а тя се тръшна на седалката си. Пружината на Хабим категорично беше навита по-стегнато от тази на другия ѝ наставник. Механизмът му вървеше по-бързо от останалия свят и той нямаше търпение за импулсивността на Сафи.
- Знам, че обирът е бил твоя приумица, Сафи - благият му глас запълни цялата вътрешност на каретата. - Само ти би могла да проявиш подобно безразсъдство. Изьолт просто те е следвала, както обикновено.
Сафи не отрече - това беше самата истина. Играта на карти може и да беше идея на Изьолт, но всички погрешни преценки оттам насетне лежаха на нейните плещи.
- Тази грешка - продължи Хабим - усложни, ако не и съсипа, двайсетгодишни планове. Сега правим каквото можем, за да спасим положението, при това в присъствието на Ерон.
Сафи замръзна.
- Чичо Ерон - повтори тя. - Тук?
Хабим се впусна да разказва как Хенрик призовал всички карторски благородници за величавото си обявление, а тя се насили да му подражава. Да се отпусне и успокои. Трябваше да Премисли внимателно всичко, както правеше Изьолт. Трябваше да прецени противниците си, релефа...
Преценките и стратегиите обаче не бяха силната ѝ страна. Всеки път, когато се опиташе да подреди задачите си за деня, всичко се разпадаше и ставаше още по-трудно за организация. Единствената мисъл, която се задържа в ума ѝ, беше: „Чичо Ерон е тук. Във Веняса“. Не го беше виждала от две години; живееше с надеждата, че никога няма да ѝ се наложи. Самата мисъл за Ерон ѝ напомняше, че въпреки че беше съградила свой живот във Веняса, един друг живот я чакаше в Хастрел.
Тя изпита отчаяна нужда от Изьолт. Разчиташе на нея -тя ѝ помагаше да задържи ума си съсредоточен и ясен. Преструвките, бягането и боят - това бяха единствените неща, с които се справяше добре.
Пръстите я засърбяха да хване дръжката на вратата. Стъпалата ѝ се извиха, докато се пресягаше болезнено бавно към нея.
- Не я докосвай - предупреди Хабим. - Какво би сторила навън, Сафи? Ще избягаш ли?
- Ще потърся Изьолт - отвърна тя тихо със застинали във въздуха пръсти. - А после щях да избягам.
- С което би позволила на кръвовещия да те намери -засече я той. - Ако останеш с чичо си, ще бъдеш в безопасност.