- И как бихте могли ти или чичо ми да повлияете на хода на Великата война?
- Съвсем скоро ще научиш - отговори Матю. - Сега се измий, а довечера сложи тази рокля.
Думите му бяха поръсени с фината пудра на авторитета. Той ѝ подаде сребристобяла рокля и вещерският знак на опакото на дланта му - кръг, изобразяващ Ефира, и изписано „Д“ за „думовещ“ - сякаш засия.
Ноздрите ѝ потръпнаха. Тя грабна мъглоцветната рокля и тъканта се плъзна между пръстите ѝ подобно на морска пяна.
- Недей да хабиш магията си върху мен.
Способностите ѝ на веровещица някак обезвреждаха убедителността на Матю.
Той обаче отвърна единствено „Хм-м-м“, сякаш знаеше далеч повече, отколкото би могла да си представи тя. После се насочи елегантно към вратата.
- След малко ще дойде прислужница, за да ти помогне с ваната. Не забравяй да се измиеш зад ушите и под ноктите.
Тя захапа палец зад гърба на Матю... но предизвикателният ѝ жест беше безсмислен. И имаше вкус на пепел. Гневът, обзел я в каретата, вече се беше разсеял и се пропиваше в дъските на пода подобно на почернялата гъста течност, в която се беше превърнала кръвта на пръснатия мъж.
Сафи метна роклята на леглото. Очите ѝ се спряха на ръбчето на карауенската книга. Щеше да оправи кашата, която беше забъркала. Щом разгадаеше посланието на Изьолт, щеше да обмисли противниците си - чичо ѝ, кръвовещият, градската стража - и щеше да прецени релефа - Веняса и бала на Срещата за спогодбата.
А после щеше да оправи това.
СЕДЕМ
Изьолт се мушна в уличката зад кея, както ѝ бе наредил V I Хабим. Свита ниско под грубата качулка, тя се запровира между коне и каруци, търговци и лакеи на гилдиите, между нишки във всички възможни нюанси и яркост. Накрая забеляза боядисана дървена табела, чийто надпис гласеше: „Канала на глогинките“.
Разпозна мястото - Сафи беше играла таро тук няколко месеца по-рано. За разлика от миналата нощ обаче тогава беше спечелила.
Погледа ѝ привлече бяло петно под табелата - грееше ярко на фона на пъстрата какофония на оживената веняска улица.
Карауенски монах без нишки. Без нито една.
Изьолт се смръзна отвътре. Застина посред пътя си и проследи монаха с очи надолу по улицата... отдалечаваше се. Очевидно беше тръгнал на лов. На всеки няколко стъпки спираше и върхът на качулката му се килваше, докато той душеше въздуха.
Онова, от което Изьолт наистина се смръзна обаче, беше липсата на нишки у кръвовещия. Първоначално беше решила, че просто не ги е доловила в суматохата на битката на предишния ден, но не - нишките му все така отсъстваха.
Което това не беше възможно.
Всички имаха нишки. Точка.
- Търсиш килим? - обади се един търговец-килимар и се лепна за нея с покритите си с петна от пот дрехи и тежък дъх. - Внасям директно от Азмир, но ще ти направя отстъпка.
Изьолт врътна към него изпъната длан.
- Разкарай се, или ще ти отрежа ушите и ще нахраня плъховете с тях.
По принцип заплахата ѝ вършеше добра работа. Обаче по принцип тя се въртеше в Северния пристанищен район, където номатската ѝ кожа оставаше, общо взето, незабелязана. И по принцип Сафи беше до нея, за да се озъби със задоволително стряскащ вид.
Днес нищо от горното не важеше и за разлика от Сафи -чиито светкавични реакции биха я накарали да побегне в мига, щом бе зърнала монаха, - Изьолт просто изгуби още време в преценка на релефа.
Търговецът на килими се възползва от нужните ѝ за това два дъха време, за да се намуши още по-близо и да надникне под качулката ѝ.
Нишките му грейнаха в сив страх и черна омраза.
- ‘Матско лайно - изсъска той и прокара пръсти пред очите си, а после се хвърли напред, смъкна качулката на Изьолт и извиси глас: - Разкарай се, ‘матско лайно! Разкарай се!
Второто предупреждение далеч не беше нужно - Изьолт най-сетне беше направила онова, което Сафи би сторила още в самото начало - беше се спуснала да бяга.
Или поне се опита. Тълпата обаче спря и се опули в нея. И я заобиколи. Тя се завъртя и замята наоколо, но отвсякъде срещаше погледи, впити в лицето ѝ, в кожата и в косата ѝ. Подскачаше при вида на сивкавите нишки на страха и стоманеносивата агресия.
Оживлението привлече вниманието на карауенина. Той преустанови движението си напред. Завъртя се към все по-силните викове на тълпата...
И впи очи право в нея.
Времето забави ход, а тълпата се смали, размаза се в обща тъкан от нишки и звук. Разстоянието между два удара на сърцето се стори като цяла вечност на Изьолт, втренчена в очите на младия монах. Не беше виждала по-светлосини ириси. Около тях в момента се завихряше червено - подобно на кръв, която топеше лед. Или на сърценишка, оплела се в сините нишки на разбирането. Мъгляво осъзна някакво недоумение защо не беше забелязала това съвършено синьо по време на обира.