Докато тези мисли препускаха в съзнанието ѝ с хиляда левги в секунда, тя се зачуди дали този монах действително би ѝ сторил зло, както се опасяваха всички...
Внезапно той изви устни нагоре. Оголи зъби и застиналият свят се разпадна. Времето се втурна напред и възстанови обичайната си скорост.
А Изьолт най-сетне побягна и скочи зад един сив кон. После заби лакът - здравата - ниско долу в хълбока му. Животното се вдигна на задни крака, младата жена на гърба му изпищя и пронизителният писък, съчетан с внезапното бясно цвилене на коня, накара всички да се дръпнат от улицата.
Около Изьолт заблестяха трескави оранжеви нишки... тя обаче дори не ги забеляза. Вече препускаше с блъскане към първата пресечка назад по пътя си. Там над най-близкия канал се простираше мост. Може би ако успееше да го пресече, щеше да се измъкне на кръвовещия.
Краката ѝ плющяха през кал, прескачаха просяци, поднасяха покрай каруци, но на половината път до моста тя обърна очи назад - и се разкая, че го е направила. Кръвовещият определено я гонеше и определено беше бърз. Същите хора, които допреди малко бяха решени да забавят Изьолт, сега се ометоха от пътя му.
- Бягай! - изпищя тя на един пурист с плакат: „Покай се!”.
Мъжът не помръдна, затова тя го фрасна в рамото.
Той се завъртя заедно с плаката подобно на вятърна мелница. Движението му излезе полезно за Изьолт - въпреки че забави ход... въпреки че ѝ се наложи да се мушне под преминаващата носилка с четирима носачи, - то даде вид, сякаш тя се кани да продължи наляво, към моста. Чу и пуриста, който се разкрещя, че ще я погне през канала.
Ето защо не зави наляво, както възнамеряваше. Вместо това се завъртя на пета, метна се вдясно и се вряза обратно в тълпата, молейки се монахът да послуша пуриста и да тръгне наляво. Молейки се - отчаяно, - той да не надуши кръвта ѝ през саламандровото платно.
Нахлупвайки качулката си на глава, тя продължи да се носи напред. Наближаваше нова пресечка - гъст поток от хора от изток на запад, насочен към втори мост. Трябваше да си пробие път през тълпата и да продължи напред.
Или не... Шмугвайки се зад количката на някакъв дървар, тя скокна покрай сергията на един мандраджия и се озова във въздуха.
И неочаквано полетя с широко разперени ръце към канала със зелени, лепкави води, в който имаше почти същото количество хора, както по улиците.
В следващия миг под тялото ѝ се плъзна дълга, плоскодънна гемия и за половин дъх тя прецени положението: „Плоска палуба, покрита с мрежи. Зяпнал ме рибар“.
Тя престана да се съпротивлява на гравитацията и вместо това полетя нарочно надолу.
Въздухът засвистя покрай нея. Белите дантели на мрежите се приближаваха бързо. В следващия миг тя беше на палубата, присвила колене, опряла се на длани.
Нещо разряза дланта ѝ. Ръждясала кука, каза си, изправи се и гемията се заклати мощно. Рибарят изрева, но тя вече препускаше към следващата преминаваща лодка - разлат сал с набран червен навес.
- Пазете се!
С този крясък Изьолт скочи високо във въздуха, сграбчи парапета и се набра нагоре. Пасажерите се ококориха и отстъпиха назад. По коловете на парапета покапа кръв. През ума ѝ се стрелна бегла надежда, че смъдящата ѝ рана няма да улесни много кръвовещия в преследването.
Тя прелетя през сала с четири скока - изглежда, и останалите искаха да се махне не по-малко от нея самата. Прехвърли се над парапета, пое дъх и в същия миг покрай нея премина нова гемия - в тази беше натрупан дневният улов скумрия.
Изьолт скочи. Стъпалата ѝ се хлъзнаха и тя се просна възнак върху сребристите кожи и завря лице сред лигавите им очи. Рибарят взе да кряска, по-скоро ядосано, отколкото стреснато. Тя се надигна, а той навря черната си брада в лицето ѝ.
Тя се стрелна напред - заби лакът в корема му в мига, в който преминаха покрай ниско стълбище, обсипано с рибари с въдици.
С тромав скок Изьолт се озова на плочите на стълбището. Рибарите не ѝ предложиха помощ - просто се отдръпнаха. Един дори замахна към нея с въдицата си, а нишките му се обагриха в ужасено сиво.
Тя сграбчи края на въдицата. Нишките на човека светнаха по-ярко и той се опита да освободи въдицата - но вместо това дръпна нея. „Благодаря“, помисли си тя и се понесе нагоре по стълбите. Погледна веднъж назад и забеляза, че плочите бяха оплискани в червено. От дланта ѝ шуртеше далеч повече кръв, отколкото предполагаше тъпата болка.