Тя стигна до улицата. Беше задръстена от разнородна тълпа. Тя трескаво се замисли за някаква стратегия. Всичките ѝ планове се бяха продънили през адските двери, но все пак можеше да си позволи миг мисъл. Хич не ѝ се удаваше да бяга презглава - поради което в подобни случаи оставяше водачеството на Сафи. Нямаше ли време да измисли стратегия, Изьолт винаги се озоваваше в задънена улица.
Щом се спря на място обаче и притихна край канала, стиснала окървавената си ръка в наметалото, тя си осигури така нужния миг.
„Широк път - помисли си. - Един от главните пътища от града, вероятно от край до край върви до канала. Тълпата се движи в двете посоки, един мъж води оседлана петниста кобила. Раменете ѝ не тъмнеят от пот. Ако я отмъкна, ще успея да изляза от града безпрепятствено и да се скрия за нощта при племето.“
Завръщането в дом, който старателно беше отбягвала почти цял живот, със сигурност не беше идеалното решение, но не се сещаше за друго място, където нямаше да я прокудят още щом зърнеха кожата ѝ, освен селището на миденците.
То беше и единственото място, за където знаеше със сигурност, че кръвовещият - дори и да я преследваше както със зрението си, така и по миризмата на кръвта ѝ - не би я последвал. Земите около селището бяха покрити с капани, през които не можеше да мине никой, освен самите миденци.
И така, тя свали наметалото си със светкавично движение, метна го върху главата на мъжа, след което скочи на седлото на кобилата - като през цялото време се молеше присвитите ѝ уши да са знак, че е готова за езда.
- Много съжалявам - викна тя на ръкомахащия под наметалото мъж. - Ще я пратя обратно!
След това заби пети и го остави зад себе си.
Кобилата препусна в бърз тръс през тълпата, а Изьолт зарея очи през канала. И ги спря на кръвовещия, който я гледаше. Лодките се бяха раздалечили: той не можеше да прекоси водата като нея.
Това обаче не му попречи да я измери високомерно с поглед... и да ѝ помаха. Размърда пръстите на дясната си ръка, а после потупа дланта си.
Знаеше, че ръката ѝ кърви и ѝ даваше знак, че може да я проследи. И че щеше да го направи, като ужасяващата усмивка най-вероятно нямаше да напусне лицето му нито за миг.
Изьолт откъсна очи от лицето му и се насили да насочи вниманието си пред себе си. После се притисна към гърба на кобилата и я пришпори още по-силно, молейки се Луната майка, Ноден или който друг бог гледаше да ѝ помогне да напусне града жива.
Мерик следеше с очи миниатюрния далмотски кораб, който се плъзгаше по картата на Яданско море. Движението му значеше, че съответният търговски кораб тъкмо е пуснал платна на тръгване от пристанището на Веняса... на Мерик му идваше да запрати проклетата миниатюра навън през прозореца.
Гласовещият на „Жана“, Хермин, седеше на челото на масата. Макар че като цяло не бяха често срещани, гласовещиците бяха най-често срещаните ефировещици; поради умението им да откриват други гласовещици и да общуват с тях на големи разстояния всички кораби в нубревненската кралска флота имаха техен представител на борда си - в това число и този на Вивия, с която беше свързан гласовещият Хермин в момента.
Очите му грееха в розово - признак, че се е включил в нишките на гласовещиците, - а следобедните лъчи играеха по сбръчканото му лице. През прозорците долиташе далечна глъчка, тропот на каруци и конски копита.
Мерик осъзнаваше, че е редно да ги затвори, но без бриза ставаше твърде лепкаво и горещо. Освен това лойта в лампите димеше и изпускаше воня, по-отвратителна дори от тази на нечистотиите в каналите на Веняса.
Според него обаче си струваше да спести нещичко с миризливата животинска лой, вместо да плаща купища пари за бездимните лампи на огневещиците. Разбира се, двамата с Вивия не можеха да постигнат съгласие по този въпрос.
И по още много.
- Май не разбираш, Мери.
Въпреки че използваше собствения си дрезгав глас, Хермин говореше точно по маниера на Вивия - провлачено, със снизходително натъртване.
- Лисиците мигновено вдъхват ужас у чуждите флоти. Ако издигнем флага сега, ще имаме сериозно предимство, когато Великата война подеме отново.
- Само че - рече Мерик с равен глас - сме тук да преговаряме за мир. И макар че съм съгласен, че флаговете на Лисиците навремето наистина плашеха хората, това беше преди векове. Преди империите да си осигурят флоти, с които да смажат нашата.