Выбрать главу

На пръв поглед всичко изглеждаше толкова благородно - нападения над търговски кораби за изхранването на бедните, - че разказите за старите флотилии на Лисиците все още бяха любими у дома им. Мерик обаче прозираше отвъд това. Кражбата от по-заможните все пак си оставаше кражба, а и да обещаеш да избегнеш насилието беше едно, а да се въздържиш от него - друго.

- Имам още една среща - настоя той. - С Гилдията на златото.

- Която ще се провали точно както всички останали. Мислех, че искаш да нахраниш народа си, Мери.

В гърдите му се надигнаха искри и той изръмжа:

- Никога не подлагай на съмнение желанието ми да осигуря храна за Нубревна.

- Твърдиш, че искаш това, но когато ти предлагам начин да намерим храна - и да дадем урок на империите, - не се възползваш от шанса.

- Защото предлагаш да пиратстваме.

На Мерик му беше трудно да гледа Хермин, докато гласовещият продължаваше да грачи думите на Вивия.

- Предлагам да изравним везните. А и нека ти напомня, Мери, че за разлика от теб, аз съм посещавала височайши срещи в миналото. Виждала съм как империите ни мачкат под петите си. Тази ефировещерска миниатюра ни дава възможност да дадем отпор. От теб се иска единствено да ме известиш, когато търговският кораб достигне бреговете на Нубревна. Остави мръсната работа на мен.

„Тоест клането.“

Мерик прибягна до цялата мощ на крехкия си самоконтрол, за да не ѝ го кресне... но нямаше смисъл. Не и когато ги деляха две гласовещици и сто левги.

Той повдигна рамене веднъж. И още веднъж.

- Какво смята татко за това? - продължи най-сетне.

- Нищо - провлачи Хермин точно както би го направила Вивия. - Татко е на прага на смъртта и е все така мълчалив, както беше при заминаването ти. Откъде му скимна да назове теб за посланик и адмирал е пълна мистерия за мен... Макар че се оказа в наша полза, тъй като ни се удава добра възможност, Мери.

- Искаш да кажеш, възможност, която пасва добре на плановете ти да съградиш своя собствена империя.

Пауза.

- Справедливостта трябва да възтържествува, малко братче - в думите на Вивия се прокрадна острота. - Да не би да си забравил какво сториха империите с дома ни? Великата война свърши за тях, но не и за нас. Длъжни сме поне да се отплатим на империите както подобава - с малко благородно пиратство за начало.

При тези думи горещината в гърдите на Мерик избълва навън. Накара юмруците му да се свият. Ако беше до Вивия, щеше да отприщи тази буря - в крайна сметка, тя носеше същия гняв във вените си.

Когато Мерик беше малък, баща им беше убеден, че той е могъщ вещер като сестра си, че гневните му пристъпи са признак за велика вътрешна мощ. Затова, когато стана на седем, крал Серафин го принуди да се яви на Вещерското изпитание.

Пристъпите на Мерик обаче изобщо не бяха знак за сила. Оценката беше, че силата му едва стига, за да получи вещерския знак, а крал Серафин едва успя да прикрие разочарованието си пред изпитната комисия.

В онази сутрин в каретата на връщане към кралския дворец с новата татуировка на диамант, която гореше на опакото на ръката му, момчето беше узнало в безмилостни, сурови подробности колко дълбоко е разочарованието на баща му. Слабият принц беше непотребен за семейството си. Мерик щеше да иде при леля си, нихарската заточеница, в семейните земи на югозапад.

- Забравяш - обади се Хермин, все още с тона на Вивия - кой ще застане начело след смъртта на татко. В момента може и да имаш власт, но си адмирал само временно. Щом татко най-сетне потъне във водния сън, аз ще бъда кралица и адмирал.

- Знам това - рече Мерик меко и ядът му отстъпи пред леден страх.

Вивия - кралица. Вивия - адмирал. Вивия, изпращаща нубревненци като агнета на заколение. Земеделци и войници, търговци и миньори, пастири и пекари - те щяха да гинат под карторските мечове или в пламъците на Марсток. А Вивия просто щеше да гледа отстрани.

Да, но единственото решение на Мерик - да възстанови търговията и да ѝ докаже, че има и мирни начини да осигурят храна за Нубревна... Планът му се беше провалил.

Най-лошото обаче беше, че дори и да откажеше да помогне на Вивия в пиратското ѝ начинание, той ясно осъзнаваше, че тя ще намери друг начин. Все някак щеше да издигне флага на Лисиците - с което щеше да обрече цялата им родина на ада на Ноден.

Мерик се умълча за миг в опит да намери някакъв изход от този кошмар, но на вратата на каютата се почука.

Райбър, единственото момиче на кораба и сърценишка на Кълен, провря глава над прага.

- Адмирале? Извинете, че ви прекъсвам, сър, но е спешно. Един мъж иска да ви види. Казва, че името му е фон... -тя сбърчи мургавото си лице. - Фон Хастрел, да, така беше. От Картора. Иска да обсъди бъдещи търговски въпроси с вас.