Сафи я повлече покрай черната карета, но внезапно вратата се отвори широко. Разплут стар мъж, облечен в червено, се провеси навън. Сбръчканата му кожа потрепери на вятъра.
Това беше ръководителят на Златната гилдия, мъж на име Йотилуци, когото Сафи беше виждала отдалеч - при това не другаде, а на събитието миналата нощ.
Старият гилдмайстор обаче очевидно не я разпозна и след като ги огледа набързо, оповести с писклив глас:
- Едуан! Разкарай тези чуждоземни отрепки от мен!
Покрай задното колело на каретата се плъзна облечен в бяло силует. Пелерината му се вееше на вятъра и макар че лицето му оставаше скрито под качулката, ремъкът на ножницата за кама през гърдите, както и мечът на кръста му се виждаха ясно.
Беше карауенски монах - наемник, обучен да убива още в детството си.
Сафи замръзна и несъзнателно отдръпна ръка от Изьолт, а тя се плъзна безмълвно зад нея. Стражарите щяха да стигнат до капана на момичетата всеки миг, затова двете застанаха в готовност: Начало. Край.
- Аритовки - изрече монахът.
Гласът му беше дрезгав, но не от старост, а от малко ползване.
- От кое село?
Той направи една-единствена крачка към Сафи.
Тя едва успя да потисне порива да отстъпи плахо назад. Веровещерската ѝ природа внезапно кипна тревожно - стържещо чувство, сякаш някой сваляше кожата от врата ѝ.
Магията ѝ не закипя поради думите му. Причината беше излъчването му. Монахът беше млад, но нещо не беше наред. В него имаше нещо твърде безскрупулно, твърде опасно, на което никога не би се доверила. Той свали качулка и разкри бледо лице и късо подстригана, кестенява коса. После подуши въздуха около главата на Сафи, а около зениците му се завихриха червени тонове.
Стомахът на Сафи се превърна в камък.
Кръвовещ.
Монахът беше кръвовещ, да го вземат мътните. Създание от митовете, същество, което можеше да подуши кръвта на човек - да подуши вещерската му същност - и да го преследва през цели континенти. Запомнеше ли миризмата на Сафи или на Изьолт, двете щяха много, ама много да...
Буф-буф-буф!
Барутът затрещя в гърнетата. Стражарите бяха задействали капана.
Сафи не загуби нито миг... както и монахът. Мечът му изскочи от ножницата със свистене; тя вдигна кинжала си. После подхвана острието му и го отблъсна встрани.
Той се окопити и се хвърли към нея. Сафи отскочи назад. Прасците ѝ опряха в Изьолт, но нишкосестра ѝ коленичи с изящно движение, а Сафи се претърколи странично по гърба ѝ.
Начало. Край. Така се биеха те. Така живееха.
След кълбото Сафи изправи тяло и извади меча си. В същия миг Изьолт с подрънкване изкара на показ лунните си сърпове. Далеч зад тях трясъците продължаваха. Дочуха се викове, а конете започнаха да хвърлят къчове и зацвилиха.
Изьолт се завъртя към гърдите на монаха. Той се метна назад и скочи върху колелото на каретата. Сафи очакваше, че това ще го забави, но той просто се хвърли отгоре ѝ.
Беше добър. Най-добрият боец, срещу когото се беше изправяла.
Те двете обаче бяха по-добри от него.
Сафи се измъкна от обсега му в мига, щом Изьолт се изтъркаля на пътя му. Сърповете ѝ оформиха въртящ се кръг от стомана, който посече ръцете, гърдите и корема му... а след това тя се отдръпна - същинско торнадо.
Което чакаше Сафи. Само че стана свидетел на нещо, което не би могло да бъде истина: раните по тялото на монаха до една зарастваха пред очите ѝ.
Вече нямаше съмнение - монахът беше трижди проклет кръвовещ, изпълзял от най-мрачните ѝ кошмари. Затова тя направи единственото смислено нещо: запрати кинжала си право към гърдите му.
Острието прониза ребрата му и заседна дълбоко в сърцето. Монахът залитна напред, падна на колене... и впи червените си очи в тези на Сафи. Оголи зъби. Изръмжа и изтръгна ножа от гърдите си. Раната избълва кръв...
...а после започна да заздравява.
Сафи обаче нямаше време за нов удар. Стражарите се връщаха. Гилдмайсторът закрещя от вътрешността на каретата, а конете се втурнаха напред в луд галоп.
Изьолт се стрелна пред Сафи, завъртя бясно сърповете си и отби две стрели в полет. После каретата за миг се изпречи между момичетата и стражарите* Виждаше ги единствено кръвовещият. Той посегна към ножовете си, но беше твърде бавен. Магическото лечение беше изцедило силите му.
Въпреки това обаче той се усмихваше - да, усмихваше се, - сякаш знаеше нещо, неизвестно за Сафи. Сякаш можеше и щеше да я издири и да я накара да си плати.