„Мое собствено местенце.“
Сафи беше чувала нишкосестра си да изрича тези думи хиляди пъти. Стотици хиляди пъти. И навярно, ако беше израсла, делейки едно легло с майка си в единствената стая в колибата им като Изьолт, тя също би искала по-голям, по-личен дом за себе си.
И въпреки това... Сафи беше провалила всичките ѝ планове. Беше изгубила и последната им пиестра, а всички стражари във Веняса ги търсеха настървено. Оттук буквално нямаше как да стане по-зле и нито аварийната торбичка, нито скривалището във фара щяха да ги измъкнат от тази бъркотия.
Тя овладя пристъпа си на гадене, дотътри се до прозореца от другата страна на тясната стаичка и го отвори. Вътре нахлу вълна от познатия им, успокоително горещ въздух с дъх на риба. Слънцето тъкмо беше надникнало от изток и глинените покриви на Веняса грееха като огнени пламъци.
Беше красиво и спокойно, а Сафи - богове подземни! - обожаваше тази гледка. Беше израсла сред ветровитите руини в Орхинските планини; щом изпаднеше в някое от странните си настроения, чичо ѝ Ерон я заключваше в източното крило. Животът на Сафи в замъка „Хастрел“ представляваше низ изпочупени прозорци, през които нахлуваше сняг. Ледени ветрове и влажен, усоен мухъл. Накъдето и да се обърнеше, погледът ѝ падаше на дърворезби, картини или гоблени на хастрелския планински прилеп. Гротескно, подобно на змей, създание, стиснало в ноктите си свитък с мотото „Любов и ужас“.
Мостовете и каналите на Веняса обаче винаги бяха окъпани в слънце, пропити от упойващия аромат на развалена риба. В кафенето на Матю винаги беше светло и пълно с хора. По пристаните винаги ехтяха пиперливите, груби ругатни на моряците.
Тук Сафи чувстваше топлината. Тук се чувстваше приета, а понякога - дори желана.
Тя прочисти гърло. Ръката ѝ пусна резето и тя се обърна към Изьолт, която се преобличаше в маслиненозелена роба.
Изьолт кимна към гардероба.
- Може да сложиш резервния ми халат.
- С него обаче това ще си личи.
Тя нави вкоравелия от солта ръкав и отдолу се показа покритата ѝ с драскотини и синини ръка; всичко това щеше да се вижда под късите ръкави, които бяха на мода.
- Значи имаш късмет, че все още пазя... - Изьолт измъкна два черни, тесни жакета от гардероба. - ...тези!
Сафи изви устни нагоре. Жакетите бяха стандартното облекло за всички чираци в Гилдията - а точно тези двата бяха трофеи от първия обир на момичетата.
- Все още съм на мнение, че трябваше да вземем нещо повече от жакетите им, след като ги зарязахме вързани в склада - заяви тя.
- Ами, да, добре. Следващия път, когато някой съсипе пратка коприна и обвини теб, Сафи, ти обещавам да вземем нещо повече от жакети.
Изьолт ѝ подхвърли черната вълнена дреха и тя я улови във въздуха.
Докато се събличаше пъргаво, Изьолт седна на ръба на койката, стисна устни на една страна и поде с равен глас:
- Мислех си... Ако кръвовещият действително тръгне след нас, дали пък гилдмайсторът на коприната не може да те предпази? В крайна сметка технически той се явява твой попечител - живееш в неговата стая за гости.
- Не мисля, че би държал под покрива си беглец - лицето на Сафи потръпна разтревожено. - Така или иначе, не е редно да въвличаме гилдмайстор Аликс в това. Винаги се е отнасял добре с мен, не бих искала да му се отплатя с неприятности.
- Хубаво - рече Изьолт, без да променя изражението си. - Следващият ми план засяга ад-бардовете. Пристигат във Веняса за Срещата за Спогодбата, нали? От името на Карторската империя? Не може ли да се обърнеш към тях за помощ? Все пак родният ти чичо е бил един от тях... Съмнявам се, че дори далмотските стражари са толкова глупави, че да се изпречат на пътя на ад-бард.
При тази идея Сафи единствено затрепери още по-осезаемо.
- Чичо Ерон е позорно изхвърлен ад-бард, Из. В момента цялата ад-бардска бригада го ненавижда, а император Хенрик го мрази повече и от тях.
Презрителният ѝ сумтеж отекна в стените и избарабани по стомаха ѝ.
- И още по-лошо: императорът само чака някакво извинение, за да връчи титлата ми на някой от мазните си лакеи. Убедена съм, че обирът на гилдмайстор е достатъчно основание да го направи.
Почти през цялото детство на Сафи чичо ѝ я бе обучавал като войник; така и се беше държал с нея - поне в случаите, когато беше достатъчно трезв, за да го прави. Щом обаче тя навърши дванайсет, император Хенрик реши, че е време да отпътува за столицата на Картора, за да се образова. „Какво разбира тя от ръководене на земеделци и организиране на жътвата? - беше изревал Хенрик на чичо Ерон, докато Сафи чакаше, свита притихнало зад него. - Какъв опит има Сафия с поддържането на домакинство или плащането на десятъка?“