Мерик се втурна към вратата, изскочи на главната палуба и изрева:
- Кълен!
Вълните продължаваха да се надигат и „Жана“ беше започнала да се поклаща.
През два кораба на север един моряк се тътреше тромаво по трапа на търговския си кораб към павираната улица. Той дращеше бясно предмишниците и врата си и дори от това разстояние Мерик успя да различи черните мехури, избили по кожата му. Скоро магията му щеше да достигне пределите си и той щеше да погълне живота на най-близкия до себе си човек.
Вълните станаха по-големи и по-силни - по призива на вещера, който беше на път да се пръсне. Въпреки че няколко души забелязаха мъжа и се разкрещяха от ужас, повечето не виждаха вълните и не чуваха писъците. Не осъзнаваха опасността и не можеха да се защитят.
Мерик се сещаше за едно-единствено решение. Той повика отново Кълен, после събра магията си, за да го издигне нависоко и да го отнесе далеч.
И след малко полетя на порива на вятъра.
ПЕТ
Сафи беше на ръба на гневен пристъп - на рамото ѝ се мъдреше курешката на чайката, следобедът беше убийствено горещ и нито един от шестте кораба на този док не се нуждаеше от нова работна ръка (особено от някого, облечен като чирак в Гилдиите).
Изьолт се носеше пред нея. Щом беше достигнала края на дока, тя се включи в множеството край кея. Дори оттук Сафи я забеляза как мачкаше шала и ръкавиците си, докато оглеждаше нещо в мътната вода.
Сафи изви високо вежди и също се вторачи в солените вълни. Усети във въздуха напрежение, от което косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха, а по гърба ѝ пробягаха ледени тръпки...
Внезапно веровещерската ѝ природа избухна - поглъщащо, дълбаещо усещане в шията, което загатваше някаква беда. Огромна, неизмерима беда.
Нечия магия беше на път да се пръсне.
Сафи беше изпитвала това чувство веднъж - собствените ѝ сили бяха набъбнали, сякаш също можеха да се пръснат. Всеки, който владееше вещерството, можеше да усети явлението. Да долови смущението в магическия ред на света. Разбира се, ако човек «е носеше магията, както повечето хора по дока в момента, смъртта му беше в кърпа вързана.
Нечий крясък прониза тъпанчетата ѝ като гръм. Изьолт. Сафи се закова на място, изрева на хората да се дръпнат, наведе се напред, сви брадичка до гърдите си и се търкулна. Тялото ѝ затрополи по дъските, а тя стисна кинжала, скрит в ботуша ѝ. Предназначението му беше да отбива нападения с меч, но все пак беше остър.
И все пак можеше да изкорми някого, ако се наложеше.
Засилката от кълбото я поде и ѝ помогна да се изправи на крака. Тя замахна надолу с ножа и с рязко движение разкъса полите си. После отново се втурна напред, като свободно вдигаше крака колкото беше нужно, без да изпуска кинжала от ръка.
Гребените на вълните се вдигаха все по-високо. И ставаха все по-мощни. Могъщият вятър бръснеше кожата ѝ като хиляда лъжи, изречени едновременно.
Магията на пръсващия се мъж явно беше свързана с водата и търговските кораби се заклатиха... заскърцаха... а накрая се заблъскаха в пристана.
Сафи достигна до каменния кей. Едва поела дъх, огледа положението: пръснат приливовещ, кожата сбърчена от маслото на болната магия, кръвта почерняла като катран, потекла от раната на гърдите.
Само на няколко крачки от него се беше привела Изьолт. Нейната пола също беше разпорена. „Браво на момичето“, помисли си Сафи.
Вляво пък с цялата грация на неопитен прилеп със счупено крило се носеше някакъв въздуховещ. Беше протегнал ръце напред и призоваваше вятъра да го носи.
В ума на Сафи изплуваха само две мисли: „Кой, по дяволите, беше този нубревненски ветровещ?“ и „Определено трябва да се научи да си закопчава ризата.“
В следващия миг разгърденият мъж се приземи точно на пътя ѝ.
Тя изпищя с пълни дробове, но постигна единствено тревожен поглед, след което се наложи да извърне нож встрани и да се удари в тялото му. Двамата се стовариха на земята, а младият мъж я отблъсна и се развика:
- Стой настрана! Остави на мен!
Без да му обръща внимание - очевидно беше някакъв идиот, - Сафи разплете тяло от неговото (за далеч повече време, отколкото би трябвало да бъде нужно) и вирна кинжала пред себе си.
После се завъртя към пръсващия се приливовещ - точно в мига, когато и Изьолт се спусна към него във вихър от стомана, предназначен да предизвика ужас. Изпълнението ѝ обаче не упражни нужния ефект. Приливовещият не отскочи от пътя ѝ. Сърповете на Изьолт се врязаха в стомаха му и от него бликнаха нови струи черна кръв.
Както и почернели органи.
А после водата нахлу на улицата. Корабите се врязаха в камъка с оглушителен пукот. Последва втора мощна вълна, а веднага след нея - и трета.
- Кълен! - изрева нубревненецът иззад Сафи. - Укроти водата!
Последва взрив от магия, който разтърси тялото на Сафи, и вятърът зафуча във фуния към настъпващите вълни.
Омагьосаният въздух се вряза във водата; вълните се преобърнаха и се върнаха назад разпенени.
Пръсващият се приливовещ обаче не беше впечатлен. Почернелите му очи се бяха заковали на Сафи. Той сгърчи пръстите на изцапаните си с кръв ръце и се спусна към нея със злостта на ураган.
Сафи скочи във въздуха, готова за удар с крак. Петата ѝ се заби в ребрата му; той се преметна напред и в същия момент Изьолт се извъртя за висок ритник. Ботушът ѝ фрасна мъжа по брадичката, променяйки посоката, в която падаше.
Тялото му се стовари на паважа. Черните мехури навред по кожата му се пукнаха и оплискаха улицата с кръв.
Той обаче все още беше жив, при това в съзнание. Изрева като тайфун и се опита да се изправи на крака.
Нубревненецът избра този миг за повторната си поява. Той се промъкна до пръснатия... а гърлото на Сафи взе да пари от пристъп на паника.
- Какви ги вършиш ?
- Казах ти да оставиш на мен! - тросна се онзи.
После отметна ръце назад, събра мощта си, която разтресе дробовете ѝ, и удари пръснатия моряк по ушите със събрани в шепи длани. Въздухът избухна в мозъка на жертвата му. Почернелите му очи се обърнаха в ябълките.
Приливовещият се свлече на улицата. Мъртъв.
Изьолт заметна полите си встрани и пъхна лунните сърпове обратно в тайните им ножници на прасците. Околните далмотийци трескаво прокарваха два пръста пред очите си. Беше жест, с който да прогонят злото - и да помолят боговете си да предпазят душите им. Някои насочваха движението към мъртвия пръснат, но не един и двама го направиха по нейна посока.
Все едно тя се интересуваше от душите им.
Онова, от което се интересуваше всъщност, беше днес да не бъде прегазена или пребита от тълпата, затова се обърна към мъртвия приливовещ и намести шала на главата си, благодарейки се на Луната майка, че не го беше изгубила в боя.
Поблагодари се още, че никой друг не се беше пръснал. Подобно могъщо избухване на магия спокойно би могло да тласне и околните вещици през ръба - ръб, от който нямаше връщане назад.
Въпреки че никой не знаеше причините за пръсването, Изьолт беше чела хипотези, свързващи поражението с петте Кладенеца на произхода, пръснати из Вещерия. Всеки Кладенец беше свързан с една от петте стихии: ефир, земя, вода, вятър и огън. И макар че хората споменаваха и стихията „пустота“ - както и пустовещи като онзи кръвовещ, - нямаше доказателства за съществуването на Кладенец на пустотата.
Дали пък Кладенецът на пустотата не съществуваше, но не беше отдавна забравен? Изворите, които го захранваха, бяха пресъхнали. Дърветата, които бяха цъфтели през цялата година, се бяха съсухрили и сега бяха просто изсъхнали дънери. Подобен застой със сигурност беше сполетял Кладенците на земята, вятъра и водата и не беше изключено един ден и те да бъдат безвъзвратно загубени.
Независимо от съдбата на Кладенците обаче, мислителите намираха за многозначително, че единствените способности, склонни към пръсване, бяха именно свързаните със земята, вятъра и водата. И ако можеше да се вярва на карауенските монаси, единствено завръщането на Каар Ауен би могло да възстанови пресъхналите Кладенци и пръснатите.