Болката, стегнала гърлото на Изьолт, стана още по-остра. Тя едва успя да преглътне ябълката.
Гречя затвори лечителската си торбичка.
- Спестяванията ни ще стигнат за трети билет до Салдоника, Изьолт. Мислехме да поканим и теб.
Изьолт се съмняваше в последното, но нямаше представа какво изпитваше майка ѝ... или Алма. Нямаше представа какви цветове тлеят в нишките им и какви чувства ги владеят.
Така или иначе, това беше без значение, тъй като тя имаше свой собствен план. Свой собствен живот, който щеше да изгради със Сафи.
- Не мога да дойда с вас - рече тя.
- А къде ще идеш тогава?
Гречя се изправи на крака, делово и едва ли не... с облекчение. За това си беше мечтала от самото начало - за дъщеря като Алма. Истинска нишковеща.
- Сафи ме чака недалеч оттук.
- Не е така - изтърси Алма и се приближи, протегнала ръка напред.
В дланта ѝ лежеше светещият рубин. Вторият нишкокамък.
Изьолт се задави и изпусна ябълката. После извади собствения си нишкокамък - той също изпускаше червена светлина. Сафи беше в беда.
Тя скочи на крака. Болкокамъкът изпадна от скута ѝ и агонията я смаза.
Първо връхлетя болката - като мощен водопад. После изтощението, от което тялото ѝ стана като крехка сламка. Тя залитна напред, към обятията на Гречя. Преди обаче да падне, преди да се свлече на рамото на майка си и да припадне, Алма вдигна медальона от земята и го нахлузи на шията ѝ.
Мигновено облекчение. Стряскащо, плашещо облекчение.
Изьолт се отдръпна от майка си, която се обърна към Алма:
- Можеш ли да усетиш местоположението на Сафи?
Алма кимна и стисна камъка, докато кокалчетата ѝ не побеляха. После посочи на югоизток.
- Нататък. Но се отдалечава бързо на север. Явно е загазила сериозно.
- Ще идем ние - заяви Гречя и пое към дорестата кобила. - Разполагаме с две абордажни саби и с лъка...
- Не.
Изьолт се изправи в цял ръст. Подухналият под върбата бриз разклати клоните и развя подстриганата ѝ коса. Незнайно защо, но поривът хладен, свеж вятър ѝ помогна най-сетне да овладее езика си. И сърцето си.
- Моля ви, последвайте плана си и заминете за Салдоника.
Тя обви пръсти около болкокамъка, готова да го върне.
- Задръж го - Гречя положи ръка на китката ѝ. - Иначе няма да успееш да стигнеш до Сафия.
- И вземи Аличи - Алма посочи сивата кобила. - Тя познава района.
- Петнистият кон ще свърши работа.
- Не, няма - тросна се Гречя.
Изьолт потръпна. В гласа на майка ѝ се беше прокраднало чувство.
- Аличи е отпочинала и познава пътеката. Затова ще вземеш нея... нея, болкокамъка и малко пари. И абордажната сабя - Гречя я повлече към кобилата. - Или предпочиташ лъка? Може да вземеш и щита.
- Ще се оправя.
- Откъде да съм сигурна? - врътна се Гречя отново към нея с твърдост в погледа. - Нямах представа ще те видя ли някога пак. Да не мислиш, че ми беше лесно да те пусна? Мислиш ли, че сега ми е лесно? Обичах те твърде много, за да позволя да останеш зад онези стени - тя се приближи и продължи трескаво: - Ще вземеш Аличи и ще се притечеш на помощ на Сафия, както правиш винаги. Отново ще ме оставиш, защото си създадена за по-велики дела, отколкото мога да ти предложа аз. А аз - както винаги - ще се моля на Луната майка да бъдеш в безопасност.
Тя тикна юздите в лявата ѝ ръка. Изьолт обаче установи, че пръстите не я слушат. Гласът също, защото на мястото на сърцето ѝ беше зейнала дълбока, тъмна дупка.
- Ето.
Алма изникна до нея и ѝ подаде мачете - от онези, с които се коси трева и храсталак - в проста ножница на овехтял колан.
Изьолт обаче не реагира. Все още беше зашеметена от думите на майка си. Алма уви колана около хълбоците ѝ и окачи втория нишкокамък на шията ѝ. Две яркочервени светлинки, пулсиращи над мъглявото розово. После я стисна за лявата мишница и рече:
- Племето на моя род се нарича корели. Пристигат в Салдоника късно наесен. Потърси ги - ако изобщо дойдеш. Надявам се да го направиш.
Изьолт не отговори... а и нямаше време да се озърта объркано, защото след миг беше седнала зад шията на кобилата, преметнала мачетето зад гърба си, за да не пречи.
- Намери ме пак - каза Гречя. - Моля те, Изьолт. Толкова много имам да ти разказвам за... всичко. Намери ме някой ден.
- Обещавам - пророни Изьолт.
После, без да каже нищо, без да се обърне повече, тя заби пети в хълбоците на Аличи и двете препуснаха след Сафи.
Изьолт и Аличи лесно намериха пътя. Както я беше уверила Алма, кобилата познаваше района и галопираше уверено напред. Мърльо потича след тях няколко минути, но накрая се отказа.
Сърцето на Изьолт се свиваше с всяка крачка, с която изоставаше кучето, и когато то най-сетне спря изтощено, тя не се сдържа и му махна.
След четвърт час сребристите поля пред тях отстъпиха пред осветени от луната мочурища и пясъчни наноси. Бризът донесе мириса на сол и сяра, след което пред нея изникна широк черен път.
Вместо да пришпори кобилата с всички сили обаче, Изьолт дръпна юздите и я спря. Намираше се северно от буренясалия кръстопът, на който беше срещнала среброкосата монахиня... разликата между нея и онзи кръвовещ беше колкото между Ефира и Пустотата.
Внезапно Аличи извърна уши на юг. Беше усетила нещо. Изьолт плъзна очи по пътя и съзря кон с ездач, които се задаваха с бясна скорост. Тя различи непогрешимия блясък на русата коса на Сафи. А после - и непогрешимите бели наметала на четирима карауенски наемници на по-малко от четиристотин метра зад нея.
Адски пламъци! В какво се беше забъркала Сафи? И как щеше да ги измъкне Изьолт... Адски пламъци!
Тя затвори очи и си отпусна три вдишвания, за да се озове на мястото, на което никога не можеше да се задържи в присъствието на майка си и Алма. Аличи се раздвижи неспокойно, очевидно готова да побегне от онова, което се задаваше. Изьолт беше склонна да приеме решението ѝ. Конете не можеха да галопират безкрай, а и тя не беше убедена, че биха се отървали от четирима карауенски монаси без някаква защита.
Например фара.
Тя подкара кобилата в лек галоп. Трябваше да достигне точната скорост, за да поеме със Сафи...
- Бягай! - разнесе се крясъкът на Сафи. - Пази се от пътя, идиот такъв!
Изьолт обърна очи само веднъж и извика:
- Аз съм, Сафи!
След това пришпори кобилата и ускори ход - в мига, когато Сафи се изравни с нея.
Двете препуснаха редом.
- Съжалявам, че се забавих! - надвика Сафи бесния тропот на копитата.
Краката ѝ бяха голи, копринената рокля - разкъсана, а пред тялото ѝ се тресеше някаква вила.
- Съжалявам и за негодниците по петите ми!
- Добре, че имам план! - викна ѝ Изьолт в отговор.
Не можеше да чуе преследващите ги монаси, но усещаше нишките им - спокойни, в готовност.
- Фарът е достатъчно близо, ще се укрепим там.
- Отлив ли е?
- Би трябвало!
В белите нишки на Сафи се преплете леденото синьо на облекчението. Тя стрелна Изьолт с очи за миг, а после ги върна на пътя.
- Къде е косата ти ? - викна. - И какво е станало с ръката ти?
- Подстригах се и ме простреляха!
- Подземни богове, Изьолт! Разделяме се за няколко часа и целият ти живот се търкулва към адските двери!
- Мога да кажа същото за теб - кресна ѝ Изьолт в отговор... макар че взе да ѝ става трудно да вика и язди едновременно. - Четирима врагове по петите ти и съсипана рокля!
Нишките на Сафи се обагриха в почти смаяно розово, след което блеснаха в оранжевия тон на паниката.
- Чакай... Карауените само четирима ли са?
- Да!
- Трябва да има и пети - нишките ѝ засияха още по-ярко. - Онзи. Кръвовещият.
Изьолт изруга и спокойствието ѝ поддаде под леденостудения прилив, залял тялото ѝ. Ако боец като Хабим не беше успял да спре кръвовещия, те двете със Сафи нямаха никакви шансове.
Поне фарът вече се очертаваше в далечината - между яките му стени и пътя бяха дългата пясъчна ивица и оттеглящото се море. Конете напуснаха брега и връхлетяха във водата. Навсякъде изригнаха солени пръски. Старата кула, покрита с морски жълъди и курешки от чайки, беше на трийсет крачки... двайсет... пет...