Щеше да скочи. Едуан знаеше, че щеше да го направи.
Затова и той се изправи на крака и се стрелна след момичето на име Изьолт.
Тя стигна ръба на фара. И скочи.
Той също стигна ръба. И също скочи.
Двамата полетяха. Заедно. Толкова близо един до друг, че ако пожелаеше, Едуан можеше да я сграбчи.
Обаче имаше усещането, че тя го знаеше. Че го беше планирала.
Надали щяха да падат повече от секунда. Тя се извъртя във въздуха. Краката ѝ се оплетоха в неговите и преметнаха телата им...
Гърбът му се заби в пясъка. Толкова мощно, че му причерня. Замаяно усети как момичето се стоварва върху него. Стрелите се забиха още по-дълбоко. Пробиха ребрата му, дробовете. Навсякъде плъзна болка. Вътрешностите му... всичко беше помляно.
Беше убеден, че и гръбнакът му е счупен.
Случваше се за пръв път.
После вълните заляха кожата му. Вдишване. Едуан реши, че може и да спаси кожата си...
Докато в гърдите му не изригна черен взрив.
Той заглуши цялата останала болка. Очите му се изблещиха. Дръжката на камичката му стърчеше от сърцето му. Бликащата навън кръв не личеше по твърде изцапаните наметало и туника, но той знаеше, че изтича. На бързи тласъци, които магията му не можеше да изпревари.
Въпреки това не можеше да извади острието. Не можеше да направи нищо, защото не можеше да помръдне. Гръбнакът му определено беше счупен.
Той вдигна очи. Всичко беше неясно и размазано... но постепенно се оформи в лице.
Лице от сенки и лунна светлина, само на педя от неговото. Устните на момичето потръпваха при всеки накъсан дъх. Косата ѝ се полюляваше на бриза - истински бриз, отбеляза наум Едуан, - а бедрата ѝ трепереха върху счупените му ребра.
Не виждаше никой друг, не чуваше никой друг. Изглежда, след битката бяха оцелели само те двамата.
Сами в целия свят.
После погледът му се спря на болкокамъка, увиснал на шията ѝ. Розовото му сияние отслабваше, почти беше угаснало, а напрегнатото ѝ лице издаваше, че е ранена. Тежко.
Въпреки това тя успя да свали ятагана от ремъка през рамото му. И да го избута до врата му и да го опре там.
Острието потреперваше върху кожата му.
Беше го намушкала в сърцето с камичката, а сега щеше да го обезглави.
Ятаганът обаче застина; момичето на име Изьолт се присви, болкокамъкът ѝ премигна в нежнорозово... и угасна безвъзвратно.
От устните ѝ се изтръгна стон. Тя едва не се катурна напред... и Едуан забеляза раната на дясната ѝ ръка. Просмуканите с кръв превръзки. Кръц, която би трябвало да успее да надуши.
- Нямаш... мирис... - простена той.
Усети собствената си кръв между зъбите си; изтичаше на струйка от ъгълчетата на устата му.
- Не мога да надуша... кръвта ти.
Тя не отвърна. Беше впрегнала всичките си сили върху това да не изпусне ятагана.
- Защо... не мога да те надуша? Кажи... ми.
Не беше убеден, че иска да знае. Ако отрежеше главата му, той щеше да умре. Това беше единствената рана, от която кръвовещите не можеха да се възстановят.
И въпреки всичко като че не можеше да се сдържи и да не попита:
- Защо... - пръските кръв от устата му оцапаха плоското острие на ятагана. Една капчица падна на бузата ѝ. - Защо не... мога...
Тя отдръпна острието от гърлото му. Не внимателно - то разряза кожата и се провлачи по тялото му, сякаш беше твърде слаба дори да го вдигне.
Пробитото му сърце изпърха. Обзе го странно чувство на облекчение и недоумение, което го заля като кръвта в устата му. Тя нямаше да го убие. Нямаше представа защо.
- Направи го - изхриптя той.
- Не.
Тя поклати глава отсечено. После над тях се завихри вятър - от неестествения, омагьосан вид. Той отвя косата от лицето ѝ, а Едуан се насили да запомни всяка подробност.
Макар да не можеше да надуши кръвта ѝ, щеше да я запомни. Щеше да запомни заоблената челюст, която не пасваше на заострената брадичка. Щеше да запомни чипия нос и светлите лунички. И извитите котешки очи. Късите мигли. Тясната уста.
- Ще те гоня - изграчи той.
- Знам.
Момичето отпусна ятагана на пясъка, подпря се на гърдите му и се надигна. Ребрата му изхрущяха и стомахът му се сви. Не беше лека, а вътрешностите му бяха на каша.
- Ще те убия - продължи той.
- Не.
Тя присви очи; опря се отново и се надигна по-изправено. Луната я заля.
- Н-н-н...
Закашля се. После избърса уста.
- Не мисля, че ще го направиш.
Изглежда, беше нужна цялата ѝ сила, за да го изрече. Тя отново сключи пръсти около камичката със следа от разочарование.
Натисна острието още по-дълбоко в сърцето на Едуан.
Въпреки отчаяния, трескав напън на волята му... въпреки инстинктивния порив на цялото му тяло да остане в съзнание... той склопи клепачи за половин мъчителен дъх. От езика му се откъсна стон.
И в този миг тежестта върху тялото му изчезна. Във водата запляскаха отдалечаващи се стъпки.
Когато той най-сетне отвори очи отново, от момичето нямаше и следа... не че би могъл да извърне глава, за да я потърси.
След това една вълна го заля и Едуан потъна под морската пяна.
ШЕСТНАДЕСЕТ
Сафи летеше, а вятърът свиреше в ушите ѝ. От очите ѝ струяха сълзи, полите ѝ плющяха и тя бързо се отказа да крещи на принц Мерик да се върне. Той не можеше да я чуе.
Морето представляваше размазано петно под нея, проблясващо и тръпнещо. През ума ѝ бегло мина мисълта, че би трябвало да се наслади на това - в края на краищата летеше.
Полетът обаче не ѝ носеше наслада. Единствената ѝ грижа беше Изьолт, която изоставиха. С кръвовещия.
В дъното на съзнанието ѝ ръмжаха и други неотложни мисли - например защо принц Мерик я беше отмъкнал от фара. И как се беше озовал там в точния момент.
После тя установи, че се носи твърде стремително към остроносия нубревненски боен кораб - и това погълна всички останали тревоги.
Греблата се въртяха, моряците в синьо се суетяха наоколо, а в ушите ѝ нахлу пронизителния гърмеж на барабани.
Тъкмо помисли, че ще се разбие в главната палуба и ще натроши всичките си кости, когато ходът ѝ се забави и тя се спусна леко долу.
След две глътки въздух Сафи се окопити и скочи на крака. След още една беше сграбчила принц Мерик. Той почти беше стигнал до квартердека, когато тя го стисна за ризата и го врътна грубо.
- Върни ме там!
Той не се възпротиви, а просто посочи към брега.
- Помощник-капитанът се погрижи за приятелката ти.
Тя проследи пръста му. Действително високият рус мъж се беше съсредоточил върху тялото, което летеше към тях.
Изьолт.
Нишкосестрата на Сафи обаче беше отпусната. Сафи се втурна към помощник-капитана и закрещя, че някой лечител, хирург или който и да било трябва да ѝ помогне.
Помощник-капитанът спусна Изьолт на квартердека с магията си и Сафи мигновено се озова до нея. Взе главата ѝ в скута си, опря пръсти на шията ѝ, молейки се да напипа пулс... Да, да. Лек, но се усещаше.
Въпреки че лунната светлина ясно огряваше нарастващото кърваво петно на ръката ѝ и угасналия болкокамък на шията ѝ.
С крайчеца на окото си Сафи забеляза движение. Принцът, помощник-капитанът и други моряци се приближаваха. След което проблесна нещо бяло и се чу женски глас:
- Донесете нещата ми!
Сафи се извъртя. От стълбата, водеща под палубата, към нея се беше насочила карауенска монахиня.
- Пази се от момичето - нареди тя.
Сафи обаче не помръдна. Допреди малко я бяха гонили карауени, така че нямаше никакво намерение да допусне един от тях до Изьолт. Щом онези четирима монаси работеха за кръвовещия, значи случаят с жената пред нея можеше да е същият.
Косата ѝ беше сребристобяла, но начинът, по който кожата ѝ отразяваше лунните лъчи, загатваше, че надали е много по-възрастна от Матю или Хабим. Жената извади меча си със самоувереността на опитен боец.
- Отстъпи, момиче.
- За да довършите започнатото от другите монаси? Не, благодаря.