- Моля те - завърши той навъсено, - не забравяй, че нубревненската флота по принцип не превозва монаси -нито прокудени благородници - през морето, така че ако татко научи, че съм те качил на борда... е, досещаш се как би го приел. Не ме карай да се разкайвам за решението си да те взема. Ще защитавам домна Сафия, докато изпълня задължението си по договора с Хастрел, и ще направя всичко необходимо, за да я превозя до Лейна. Но ако се натъкнем на кръвовещия, поставям хората си на първо място.
Няколко дълги мига Иврен остана неподвижна, притихнала, приковала очи в него. После обаче тя въздъхна звучно и отклони глава.
- Да, адмирал Нихар. Както пожелаете.
Мерик проследи сребристосивия ѝ тил... Тя отиде до кревата и отново приклекна до Изьолт. В гърлото му задращи желание да се извини - желание да я накара да разбере защо вземаше тези решения.
Иврен обаче отдавна беше решила какво е отношението ѝ към рода Нихар. Отношенията ѝ с крал Серафин бяха същите като тези между Мерик и Вивия. И дори по-лоши.
Мерик излезе от каютата и се насочи нагоре, обмисляйки най-удачния подход с кръвовещия, ако той действително съществуваше. Изглежда, единствената стратегия беше да достигне Лейна възможно най-скоро. Тоест - колкото и да не му се искаше, - щеше да му се наложи отново да прибегне до своите приливовещи. Което, разбира се, означаваше, че моряците му щяха да бездействат.
За щастие, Мерик знаеше отличното средство против скуката.
- Строева подготовка! - изрева той през свити на фуния ръце. - Всички в готовност за строева подготовка веднага!
Изьолт витаеше в сънищата. Беше заседнала в потискащото пространство между съня и действителността - дупката, в която човек знаеше, че стига само да отвореше очи и щеше да е жив. Тази просъница я държеше в плен винаги когато не беше добре. Когато горещо копнееше да се събуди и да помоли за отвара, която да облекчи подутото ѝ гърло или сърбящия я обрив.
Най-лошото обаче идваше, когато просъницата я сграбчеше посред някой кошмар. Когато осъзнаваше, че може да се спаси от хватката на сенките, стига само да...
...се...
...събуди.
Над нея нещо изскърца силно и тя с огромно усилие повдигна клепачи. Сенките отстъпиха... но бяха заместени от болка. Всяка педя от съществото ѝ се давеше в агония.
Пред очите ѝ изплува жена със сребриста коса и познато лице.
„Все още сънувам“, помисли си тя замаяно.
После обаче жената я докосна по мишницата и сякаш
взриви гърне с барут. „Тук“ и „сега“ грубо завладяха тялото ѝ.
- Ти... - изграчи Изьолт. - Защо... си тук?
- Лекувам те - отвърна монахинята спокойно; нишките ѝ блестяха в зелена съсредоточеност. - Имаш рана от стрела на ръката...
- Не - Изьолт улови непохватно красивото бяло наметало на монахинята. - Искам да кажа... ти.
Думите ѝ се завъртяха... не, каютата се завъртя, а думите ѝ се понесоха заедно с нея. Дори не беше сигурна, че говори на далмотски. От езика ѝ спокойно можеше да се е отронил номатски.
- Ти... - поде тя отново, почти убедена, че действително това е далмотската дума за „ти“, - ти ме спаси.
Думите с мъка си проправиха път през болката и световъртежа, но тя забеляза калните петна по пелерината ѝ. И мигновено я пусна засрамено. После си пое немощно дъх. Толкова болеше. Сякаш я бяха потопили в кипяща смола. „Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“
- Преди шест години и половина ти ме о-откри на един кръстопът. Северно от Веняса. Бях малко момиче, бях се загубила. Носех парцалена кукла.
Въздухът изсвистя между зъбите на жената. Тя се отдръпна, а нишките ѝ засияха в объркано охрено. После тя заклати енергично глава, а в нишките ѝ се прокрадна тюркоазено недоверие...
Докато внезапно се наведе към нея, като мигаше често.
- Изьолт ли се казваш?
Изьолт кимна и за миг забрави за болката си. В очите на монахинята се появи странен блясък, сякаш се насълзиха. Може би обаче това се дължеше на сумрака в каютата. И на ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи. Нишките ѝ не носеха синя тъга - само виолетово въодушевление и замаяно розово.
- И на брега, преди шест години и половина - продължи монахинята, - си била ти?
- Бях на дванайсет - рече Изьолт. - Им-мето на куклата ми беше... Еридиси.
Монахинята отново издиша звучно. И се дръпна назад, сякаш отблъсната от току-що чутото.
- А ти научи ли моето име? Казах ли ти го?
- Не мисля.
Гласът на Изьолт звучеше отпаднал и тих, но тя не можеше да прецени дали беше поради слабото ѝ гърло, или от отслабналия слух. Огънят в ръката ѝ се беше разбушувал подобно на прилива.
Монахинята се окопити и отново възприе ролята на умела лечителка. Тя положи топла длан на рамото на Изьолт, точно над раната от стрелата. Изьолт потръпна, после се успокои и сънят я призова.
Тя обаче не искаше сън. Не можеше отново да се изправи пред сънищата. Не беше ли достатъчно зле, че я бяха били и блъскали в действителността? За да го изживява отново и в съня си...
- Моля те - рече пресипнало и отново хвана монахинята за наметалото, без да се тревожи за петната. - Без повече сънища.
- Няма да има сънища - пророни жената. - Обещавам ти, Изьолт.
- А... Сафи? - дрямката вече пълзеше по гърба ѝ. - Тук ли е?
- Тук е - потвърди монахинята. - Ще се появи всеки момент. Сега спи, Изьолт, спи и оздравявай.
И така, Изьолт се подчини - не че би могла да се възпротиви и да искаше - и потъна под прилива на изцерителния сън.
ОСЕМНАДЕСЕТ
Далеч на север от „Жана”, но все пак в същото море, кръвовещият Едуан отвори очи. Причината беше досадното усещане от мушкащи го в ребрата пръсти.
Мъглата на безсъзнанието се разнесе и сетивата на Едуан взеха превес. Слънцето топлеше лицето му, а водата милваше ръцете му. Замириса му на сол.
- Мъртъв ли е? - попита тънък глас.
Дете.
- Много ясно, че е мъртъв.
Второ дете.
Едуан заподозря, че именно то пипаше ремъка на ножницата му.
- Морето го изхвърли снощи, а още не е помръднал. Според теб колко ще вземем за ножовете му?
Последва подрънкване - сякаш бяха откопчали ремъка. И последната тежест на съня изчезна. Едуан отвори широко очи и сграбчи мършавото момче, което пребъркваше джобовете му, за китката. Детето изпищя. На няколко крачки от тях стоеше второто момче, сега зяпнало с уста. Внезапно и то се включи в писъците и тъпанчетата на Едуан едва не се пръснаха.
Той пусна първото момче и то търти да бяга, хвърляйки високо пясък след себе си. Той засипа Едуан и от езика на кръвовещия се изтърколи недоволен стон. Той заби юмруци в земята - които потънаха в мокрия, кашкав пясък - и надигна тяло.
Виждаше разтреперано и размазано: бежов плаж, синьо небе, кафяви мочурища, бягащи момчета, брегобегач, който подскачаше на няколко стъпки от него. Беше безсмислено да се чуди къде се намира - подобен пейзаж би могъл да се срещне навсякъде около Веняса. Вместо това насочи внимание към тялото си.
Въпреки болката в мускулите, той се наведе и започна от пръстите на краката. Ботушите му бяха непокътнати, макар че бяха абсолютно мокри - кожата щеше да се свие, щом изсъхнеха, - но по стъпалата му нямаше нищо счупено.
Краката му също бяха напълно заздравели, макар че десният му крачол се беше разпрал чак до коляното, а около прасеца му се бяха заплели дълги блатни тръстики.
После Едуан огледа бедрата, хълбоците и кръста си, ребрата (все още леко чувствителни), ръцете... Ох, раните на гърдите му кървяха... значи тези на гърба му също щяха да кървят. Тънките прорези обаче бяха стари рани. Направо древни. Проклетниците се отваряха и пускаха кръв всеки път, когато Едуан получеше почти смъртоносни рани.
Поне нищо от новите наранявания не кървеше, нямаше нищо счупено, не липсваше нищо, което не можеше да бъде заменено. Саламандровото наметало и карауенският му опал все още бяха у него. Колкото до задигнатото от номатското момиче - камичката и ятагана, - лесно щеше да си набави други.