Далмотските стражари и войници бяха плъзнали навсякъде, но никой не му обърна внимание. Щом стигна до фоайето, през което си беше проправил път с бой миналата нощ - в момента от него бяха останали само голи греди и тлеещи въглени, - един стражар все пак се изпречи на пътя му.
- Стой - нареди мъжът и оголи оцапаните си със сажди зъби. - Никой не може да влиза и да излиза, пустовещ.
Мъжът явно го беше разпознал. Добре. Значи щеше да го сплаши по-лесно.
Едуан подуши въздуха. Знаеше, че когато го прави, очите му се наливат в червено. Усети кръвомириса на мъжа. „Солени кухни и дъх на бебе.“ Имаше семейство - колко жалко. Значи не можеше да приложи насилие.
- Ще ме пуснеш да вляза - той повдигна едната си вежда. - След това ще ме заведеш до кабинета на Дожа.
- Така значи, а? - рече мъжът насмешливо, но гласът му определено потрепери.
- Да, защото аз съм единственият човек на този континент, който може да намери момичето на име Сафия. И защото знам кой я отвлече. Хайде, мърдай - Едуан посочи с брадичка напред. - Кажи на началниците си, че съм тук.
Както и очакваше, стражарят се отдалечи. Наложи се да почака няколко минути (прекара времето в броене на мъжете около себе си), преди онзи да се завърне и да го уведоми, че да, може да бъде въведен незабавно.
Той последва семейния стражар и огледа щетите от предишната вечер. Поне половината от двореца беше напълно изгоряла. В двора положението беше още по-лошо. Оцелелите растения бяха покрити със слой пепел.
Когато Едуан най-сетне стигна до личния кабинет на Дожа, след като беше претърсен от дванайсет отряда стражари - явно имаше по един за всяка народност, присъстваща в кабинета, - той попадна посред пълен хаос. Кабинетът, застлан с дебели червени килими, с лавици до тавана по стените и бляскави кристални полилеи, очевидно беше личното убежище на Дожа, но в момента то беше превзето от хора на най-различна възраст, от всякакви класи и раси, а наоколо маршируваха войници в разнообразни униформи.
Илрийците, с лешникова кожа, се спотайваха край вратата. Копнежът по родните им планини на юг беше изписан на лицата им. Крехките шводи се бяха скупчили край прозореца, насочили очи на север, а балманците си подаваха кана, която като че беше пълна с вино. Луски, критенци, портолци... всички народности се държаха заедно.
Отсъствието на марсточаните обаче се набиваше на очи. Едуан се огледа бързо, но не видя и следа от императрица
Ванес или султанската ѝ свита.
Не забеляза и представители на Нубревна.
Скоро очите му се спряха на императора на Картора, който крачеше пред едно дълго бюро, размахваше бурно ръце, а крясъците му караха кристала да звънти. Далмотският Дож, принуден да слуша воя на Хенрик, седеше сковано зад бюрото и мърдаше притеснено.
- Аха! - разнесе се нечий тенор вляво от Едуан. - Ето те и теб.
Леополд фон Картора грациозно излезе от една сянка... Едуан се зачуди как така не беше забелязал светлокосия, облечен в зелено принц, застанал до една лавица с книги.
Както и защо не беше успял да го надуши. На бала беше запомнил мириса на наследника на императора: нова кожа и опушени огнища. Нормално беше да го долови и сега.
Объркването му бързо се разсея при появата на втори глас и втори силует от сенките. Незнайно как беше пропуснал и този мъж - което само увеличи раздразнението му. Особено предвид, че въпросният човек беше поне с една педя по-висок от всички останали в помещението.
- Знаете за племенницата ми - завали мъжът.
Изглеждаше, сякаш не беше спал от дни. Очите му бяха зачервени като въглени, а дъхът му...
Едуан сбърчи нос. Мъжът вонеше на вино повече от самото вино. Миризмата надвиваше дори собствения му кръвомирис.
- Хайде, монахо - подкани го Леополд и посочи към все още кряскащия си чичо. - Научихме, че имате сведения за годеницата на чичо ми. Трябва да ни кажете всичко, при това... о, бога ми!
Леополд беше забелязал, че ръкавът му е оцапан в сажди. С посърнала въздишка той го изтупа вяло.
- Явно така става, когато човек носи светло кадифе в свят от пепел. Сигурно и косата ми е същата.
Така беше - червеникаворусата му коса беше почти сива. Едуан обаче не обели и дума.
- Императора... - припомни той стегнато.
- А, да. Вярно.
Леополд разблъска невъзмутимо войниците и прислугата. Едуан го последва, а пияницата - който по изчисленията на Едуан беше дом Ерон фон Хастрел - се затътри след тях.
- Знаете кой е заловил племенницата ми - рече той. -Казвайте... Кажете ми всичко.
Той посегна към наметалото на Едуан.
Кръвовещият отстъпи ловко встрани, при което дом Ерон залитна към императора. И се блъсна в него. Хенрик го избута назад и изръмжа. После спря очи върху Едуан и оголи зъби.
„Значи това бил императорът на Картора“, помисли си Едуан. Беше го видял отдалеч снощи, но така и не се беше приближил достатъчно, за да различи белезите от шарка по бузите му. Или пък зъба, който стърчеше доста пред останалите. Когато затвореше уста, той щръкваше над горната му устна, точно като на някой пес.
Доста разярен пес.
- Кой отвлече домната? - попита Хенрик.
Въпреки че беше поне половин педя по-нисък от Едуан, гласът му беше плътен и силен. Глас, който можеше да надвика топовен гръм. Едуан надуши леко бойното поле в кръвта на императора.
- Казвай какво знаеш - продължи Хенрик. Трижди проклетите марсточани ли бяха?
- Не - отвърна Едуан предпазливо. И бавно.
Трябваше да се увери, че никой не знае, че Сафия е веровещица. Чичо ѝ вероятно знаеше...макар че не беше сигурно. Едуан си каза, че човек като Ерон не би се посвенил да използва веровещицата при всеки удобен случай.
- Виждате ли? - прошепна Дожът. - Казах ви, че не е Ванес!
Той потропа енергично по нещо на бюрото си.
- Подписът на императрицата щеше да изчезне, ако тя беше виновницата за това!
Едуан стисна устни. ПреД Дожа лежеше Двайсетгодишната спогодба. И по-точно, последната и страница, на която бяха подписали всички водачи на континента. Забеляза, че детинският почерк на Ванес - по времето, когато беше сложила подписа си, беше малко момиче - все още ясно личеше на края на страницата. Или магията на Спогодбата беше разтрогната, или нубревненецът не беше отвлякъл домната против волята ѝ.
Едуан отново насочи вниманието си към Хенрик.
- Домната е при нубревненците. Видях ги да отплават с нея.
Един по един присъстващите в залата зяпнаха. Дори Хенрик доби вид, сякаш беше погълнал някаква гадост.
- Само че... - поде Леополд и потърка долната си устна с палец, - дворецът беше опожарен от марстошки огневещ. А и - той погледна Хенрик, за да го подкрепи - марсточаните са напуснали Веняса. Императрицата и цялата ѝ султанска свита изчезнаха почти веднага след тържеството. За мен това е проява на гузна съвест.
- Вярно... - добави Дожът и потри притеснено ръце. - Но нубревненците сториха същото. Тръгнаха си веднага след първия танц на...
- ... на принца и племенничката ми - довърши Ерон и се поизправи малко. - Да ги вземат дяволите! Ще смажа тези нубревненци...
- Никой никого няма да смазва - изръмжа Хенрик с досада в очите и наклони глава към Едуан. - Разкажи какво видя, монахо. Всичко.
Едуан не направи нищо подобно. Вместо това прескочи почти всички подробности и избърза до момента, който беше от значение: битката между нубревненския ветровещ и карауенските монаси на фара.
- Отнесе домната в морето с ветровете си - завърши той. - Нямаше как да го последвам.
Хенрик кимна замислено, Дожът премигна ядосано зад очилата си, дом Ерон като че нямаше никаква представа за какво говореше Едуан, а Леополд просто го измери със сънено отегчение.
- Как успя да проследиш момичето до фара? - попита Хенрик. - Благодарение на магията си?
- Да.
Хенрик изсумтя и зъбът му щръкна напред в презрителна усмивка.
- А сега можеш ли отново да използваш магията си? Дори през Яданско море?
- Да - Едуан избарабани с пръсти проста мелодия по дръжката на меча. - Ще я проследя срещу съответното заплащане.