Хватката му отслабна, а корабът отново се залюля. Той усети, че губи равновесие. Тя щеше да падне на палубата с главата надолу.
Ето защо той прибягна до ветровещерството си. Въздухът се завихри под нея, издигна високо тялото ѝ, а Мерик се окопити... докато тя не се изправи пред рамото му и не заби коляно в ребрата му.
Той се преви - не успя да се овладее. Лицето му се понесе към дъските.
Магията му избухна. Могъщият циклон ги пое с домната и ги издигна над палубата. Завъртяха се. Замятаха се. Светът се размаза, докато не се озоваха над мачтите. Вятърът плющеше около тях, под тях. Сафия явно не забелязваше колко високо се намират.
Той се опита да овладее мощта под кожата си. И в дробовете. Не можеше да отрече обаче, че този гняв беше породен от момичето. Вещерството му вече не се подчиняваше на него, а на нея.
Юмрукът ѝ се стрелна към лицето му. Той едва успя да го парира, когато тя сложи крак зад глезена му. После го преметна назад - тялото ѝ се завъртя заедно с неговото и двамата застанаха надолу с главата. Цялото му полезрение се изпълни от платната, въжетата и светкавичните юмруци на Сафия.
Мерик блокира ударите ѝ, но го направи твърде рязко - а може би това се дължеше на магията му. Така или иначе, тялото ѝ се завъртя и отхвърча от платната. После тя съвсем се изплъзна от ветровете му и полетя надолу с главата към стотината зяпнали моряци.
Мерик запрати омагьосан порив под нея и я заиздига към себе си. Извъртя нея - и себе си - както трябва. Морето и въжетата се мятаха пред очите му.
После Сафия го изрита. В корема.
Дъхът му излезе с гръм. Магията му засече.
Двамата с домната полетяха надолу.
Той едва успя да извие тяло, за да застане под нейното, и да си помисли: „Това ще боли“, когато гърбът му се блъсна в палубата.
Не... не беше палубата. Беше порив вятър. Кълен щеше да забави падането им, преди...
Той се блъсна в дъските с разтърсващо „фрас!“ Момичето се стовари отгоре му, изкара въздуха му, а ребрата му изпукаха.
Той надви болката и стреса и се възползва от удалата му се възможност. Заклещи колене в нейните и я преметна под себе си. После стисна главата ѝ в ръце и я измери гневно с очи.
- Ще престанеш ли ?
Гърдите ѝ се повдигаха тежко. Бузите ѝ бяха зачервени като залеза, но очите ѝ блестяха яростно.
- Никога - рече тя задъхано. - Не и преди да идем на брега.
- Тогава ще те окова.
Мерик се размърда, за да стане, но тя стисна ризата му и дръпна. Лактите му се подгънаха и той падна право върху нея. Носовете им едва не се докоснаха.
- Не се биеш... честно.
Ребрата ѝ опираха в неговите при всяко задъхано вдишване.
- Бий се с мен отново. Без магия.
- Да не нараних достойнството ти? - той се изсмя грубо и доближи уста до ухото ѝ. Носът му я докосна по бузата. - Дори и без ветровете си - прошепна той, - ще те победя.
Преди тя да отвърне, той се претърколи встрани и се изправи на крака.
- Отведете я долу и я оковете!
Сафия се опита да стане, но двама моряци - хора от личния, верен екипаж на Мерик - вече бяха до нея. Тя взе да се боричка и да ръмжи, но когато Кълен пристъпи с каменно изражение до нея, спря да се съпротивлява - макар че продължи да вика.
- Дано да гориш в ада! И помощник-капитанът ти, и екипажа - дано всички изгорите в ада!
Мерик ѝ обърна гръб и се престори, че не чува. Че тя не го интересува. Всъщност обаче чуваше. А тя го интересуваше.
ДВАДЕСЕТ И ЕДНО
Едуан беше убедил император Хенрик да го наеме само за няколко минути, но времето, което беше спестил, отиде в това да изкара новия си спътник - превзетия принц Леополд, заедно с ескорт от осем ад-бардове - от двореца.
Два часа след като напуснаха личния кабинет на Дожа, той най-сетне се затича до каретата на Леополд на път към Южния пристанищен район. По улиците беше изключително оживено. Хората се стичаха от всички краища на Веняса, за да видят „изгорения дворец на Дожа“. Или - както се изразяваха повечето - „каква я бяха свършили онези огнегълтачи, трижди проклетите марсточани“.
Едуан нямаше представа откъде беше плъзнал слухът, но предполагаше, че беше разпространен умишлено. Може би някой устат дворцов стражар се беше раздрънкал, или някой жаден за война дипломат се беше изпуснал нарочно. Така или иначе, докато той прекосяваше с бяг улиците и мостовете на Веняса, усети, че неприязънта към марсточаните набираше сила - лошо знамение за подновяването на Двайсетгодишната спогодба; обзе го усещането, че всичко случващо се като че беше дирижирано. Като стратегия. Някой искаше Марсток да се окаже врагът.
Той си отбеляза наум да сподели това с баща си.
Както и факта, че от осемте ад-бардове под властта на Леополд единствено командирът все още дишаше нормално под шлема след две пресечки бяг.
И това ми било елитна бойна част.
Все пак, когато каретата на Леополд най-сетне навлезе в Южния пристанищен район, край проскърцващите карторски бойни кораби, самият той беше изтощен - за свой срам.
Почти се беше свечерило... прясно заздравелите му мускули горяха от умора, новата му кожа пареше сред тълпите по улицата, а старите му белези отново пускаха кръв... тоест, единствената му чиста риза също вече беше изцапана.
Ах, нямаше търпение да си отмъсти - някак - при новата си среща с онази нишковеща.
Леополд се измъкна от каретата и се изложи на горещите лъчи на залязващото слънце. Носеше синьо-зелен кадифен костюм, твърде изискан за морско пътешествие, а на хълбока му висеше сабя с плетен гард - по-скоро за показ, отколкото за употреба.
Парите обаче си бяха пари, а новото, пълно със сребърни талери ковчеже на Едуан в каретата определено си струваше да се попече на слънцето и да изтърпи непрекъснатия поток от оплаквания на превзетия принц.
- Каква е тази воня? - обади се той, закрил уста с ръкавица.
Никой от ад-бардовете не пристъпи напред, за да отговори - те всъщност закрачиха встрани, така че да не чуват, сякаш умишлено избягваха да разговарят с принца си. Явно честта да отговори се падаше на Едуан.
- Тази воня - рече той равно - е на риба.
- Както и на гоената на мърлявите далмотийци - ревна брадат мъж, крачещ по кея.
Беше облечен в смарагдовозелен редингот на карторската флота и съдейки по високо вдигнатата му брадичка и тримата души, които ситняха след него, явно това беше адмиралът, с когото имаше среща Леополд.
Четиримата офицери се строиха в редица пред принца и се поклониха отсечено, като извикаха четири пъти: „Ваше Имперско Височество“.
Със самодоволното изражение на момче, получило нова играчка, Леополд намести сабята си и обяви на карторски:
- Качвайте се по корабите си, войници. Флотата ще отплава с прилива в преследване на някакъв нубревненец -според този монах.
Адмиралът се размърда на място, капитаните се спогледаха, а ад-бардовете някак успяха да се отдалечат още повече. Защото отплаването с прилива беше изключено, разбира се. Да изпратят и един кораб към Нубревна беше най-малкото рисковано. Тръгването на цяла флота беше самоубийство. Всички присъстващи го знаеха - с изключение на онзи, който трябваше да го знае: имперския наследник на Картора.
При все това никой от офицерите явно нямаше желанието да заговори - дори адмиралът. Едуан простена наум. Не вярваше мъжете пред него да се страхуват от надутия принц. Можеше да си обясни страха пред император Хенрик, но той не беше тук, за да ги подложи на зъбатия си гняв.
Той се завъртя рязко към принца и рече на далмотски:
- Не може да поведете флотата към Нубревна.
- Ами? - премигна Леополд. - И защо?
- Защото е безсмислено.
Принцът подскочи, а бузите му пламнаха - първият признак за нарастващо раздразнение. Затова, макар и с изключителна досада, Едуан побърза да добави:
- ...Ваше Имперско Височество.