- Браво.
Той се приближи и сложи купата така, че да може да я достигне... макар че самият той остана по-назад.
С подрънкване на веригите тя надникна в купата. Блудкава супа, на чиято повърхност се поклащаше сухо хлебче.
- Какво е това?
- Каквото ядем винаги.
Той клекна и кръстоса очи с нейните. Бяха наситено тъмнокафяви. Той обаче изглеждаше отнесен, а бръчките на челото му бяха смръщени.
- В общи линии костен бульон, с всичко, което съберем за казана.
- Звучи... апетитно.
- Не е - повдигна рамене той. - Но гледай - дори ще ти начупя хляба.
Той улови хлебчето в купата и с почти извинителна усмивка го разчупи и пусна хапките в бульона.
Сафи го следеше през полуспуснати клепки.
- Това някакъв номер ли е? Защо се държиш добре с мен?
- Няма номер - в купата цопнаха нови парченца. - Искам да знаеш, че разбирам защо... ме нападна.
Той бавно върна очи на нея. Бяха станали сериозни. Дори сурови.
- И аз щях да постъпя така на твое място.
- Тогава защо не спрем? Щом разбираш, защо не отведеш Изьолт на брега?
Единственият му отговор беше да изсумти неопределено и да пусне последната хапка в купата. Сафи се загледа как тя подскача в бульона. По раменете ѝ плъзна раздразнение и тя поде тихо:
- Ако очакваш да бъда благодарна за супата...
- Очаквам - прекъсна я той. - На кораба нямаме много храна, домна, така че получи дажбата ми за вечеря. Така че да, малко благодарност не би била излишна.
Сафи нямаше какво да отвърне на това. Всъщност направо остана без думи - а предпазливостта ѝ внезапно се удвои. Какво искаше Мерик от нея? Магията ѝ не долавяше измама.
Принцът побутна купата.
- Яж, домна... о, чакай! За малко да забравя! - той извади лъжица от палтото си. - Какво ще кажеш за обслужването? Знаеш ли колко от моряците са готови да убият някого, за да получат лъжица?
- А ти знаеш ли - пресече го тя - колко моряци мога да убия аз с лъжица?
Думите ѝ предизвикаха ленива усмивка, но когато тя посегна към лъжицата, Мерик не я пусна. Пръстите им се докоснаха...
И по кожата на Сафи пробяга топлина. Тя потръпна и дръпна ръка назад, с лъжицата в нея.
- Скоро ще спрем - рече Мерик, очевидно не осъзнал реакцията ѝ. - Може да последва битка и... исках да те предупредя.
- Битка с кого? - гласът ѝ звучеше странно високо, а пръстите, в които стискаше лъжицата, все още тръпнеха. -Двете с Изьолт в опасност ли сме?
- Не.
Той поклати глава веднъж, но думата - и движението му - погъделичкаха магията ѝ. Лъжа.
- Ще се погрижа да сте в безопасност - добави той след кратък размисъл.
Истина, измърка магията ѝ.
Тя повдигна вежди и сръбна от супата. Беше отвратителна - въпреки че тя беше много гладна. Блудкава до степен на безвкусност, изстинала до степен на студ.
- Не ме гледай как ям - изфъфли тя. - Няма да убивам никого с лъжицата.
- Слава на Ноден - устните му се извиха нагоре. - Разтревожих се за целия екипаж.
Той замълча, после тръсна отсечено глава, сякаш за да прогони някакъв мрачен облак, който го тормозеше.
После върна очи върху Сафи; проницателният му поглед - не го беше виждала толкова проницателен досега - я изпълни с неприятното чувство, че той я вижда. Не само повърхността, а цялата, с всичките ѝ тайни.
- Ако трябва да бъда искрен - продума най-сетне, - ти действително си заплаха, домна. Затова се налага да стоиш в окови. Готова си на всичко за нишкосестра си, а аз съм готов на всичко за Кълен.
Истина.
Сафи не издаде нито звук - с изключение на сърбането, затова той продължи:
- Двамата с Кълен се познаваме от малки - откакто отидох в имението на Нихар, където работи майка му. Ти кога се запозна с Изьолт ?
Тя преглътна, едва не се задави с хляба, след което изхъхри:
- За какво ти е да знаеш?
- Благонамерено любопитство - рече с въздишка той.
Истина.
Сафи изви устни встрани. Мерик се държеше необичайно дружелюбно с нея - определено не беше длъжен да го прави, - а и тя си каза, че разкритието как се бяха сприятелили с Изьолт надали ще му даде някакво тактическо предимство.
- Запознахме се преди шест години - отвърна накрая. -Тя работи... по-точно работеше, за моя възпитател във Веняса. Заварвах я у дома му на всеки урок. Аз... отначало не я харесвах.
Мерик кимна.
- И аз не харесвах Кълен. Беше напрегнат и груб.
- Все още е такъв.
Той се разсмя - искрен, гръмогласен смях, който разля топлина в стомаха ѝ. Когато присвиеше очи и отпуснеше лице, беше хубав. Очарователно хубав. Противно на разума и дори на най-силните пориви на волята си, Сафи усети, че се отпуска.
- И аз мислех, че Изьолт е напрегната - изрече тя бавно. - Тогава не разбирах нишковещиците... нито пък номатците. Просто мислех, че е странна. И студена.
Мерик се почеса по наболите по брадичката косми.
- И какво стана?
- Спаси живота ми от един пръснат.
Тя хвърли поглед на Изьолт, която лежеше сковано на сламеника. Беше твърде бледа.
- Бяхме само на дванайсет, а тя ме спаси, без дори да се замисли за собствената си сигурност.
Близо до кафенето на Матю се беше появила землевеща. Сафи беше едва на няколко крачки от нея, когато беше започнало пръсването. Щом онази се хвърли към нея, Сафи реши, че всичко е свършено. Адски огньове или ноденски миноги, убедена беше, че животът ѝ ще приключи.
Докато внезапно отнякъде не изникна Изьолт. Тя скочи на гърба на жената и взе да се бие с нея, сякаш нейният живот беше заложен на карта.
Разбира се, Изьолт нямаше достатъчно сили, за да спре землевещата, така че слава на боговете, че Хабим се беше появил миг по-късно.
Това беше първият ден от обучението по самоотбрана на Изьолт заедно със Сафи при Хабим. И още по-важно -първият ден, в който Сафи беше погледнала на нея като на приятел.
А ето как ѝ се отплащаше тя сега - беше направила живота и на двете им на пух и прах.
Сафи разбърка супата и се загледа във въртящия се отгоре хляб.
- Вие с Кълен как се сближихте?
- Нещо подобно - Мерик облиза устни - с прекалена нехайност, и продължи: - Кълен има проблем с дробовете. Не... не знам дали си забелязала. Доста иронично - въздуховещ, който може да овладее нечии чужди дробове, но не и своите собствени - той се изсмя сухо. - Получи първия си наистина жесток пристъп на задушаване на осемгодишна възраст. Съживих го с помощта на ветровете си. Това е -Мерик кимна към супата. - Как е вечерята?
- Яла съм и по-гадни неща.
Той сведе глава.
- Ще го приема за комплимент. Правим каквото можем с малкото, с което разполагаме.
Той повдигна вежди, сякаш в думите му имаше скрит смисъл.
Сафи не успя да го открие.
- Какво искаш да кажеш?
- Че според мен и ти правиш същото - справяш се с онова, което имаш. Ще помогна на Изьолт, когато имам възможност.
- Не мога да си позволя да чакам толкова дълго. Нито пък Изьолт.
Той повдигна едното си рамо.
- Да, но нямаш избор. Окована си във вериги.
Тя потръпна, сякаш я беше ударил. Пусна лъжицата и блъсна купата встрани. Бульонът плисна навън.
Нека се подиграва на безпомощността ѝ. Нека се смее на оковите ѝ. Тя беше запалила тази клада; и тя щеше да я изгаси... при това нямаше нужда от разрешение, нито неговото, нито на когото и да било другиго.
- Има ужасяващ вкус - рече тя.
- Така е - Мерик кимна в съгласие, което само я подразни още повече. - Но поне сега и аз ще успея да хапна нещо.
Той взе купата и излезе от стаята - небрежно, както се беше появил.
Изьолт отново беше в плен на просъницата. Гласовете се плъзгаха по ръба на съзнанието ѝ, а зад тях дебнеха сънищата. Тук имаше някого.
Не хората в каютата на кораба, чийто гласове Изьолт долавяше неясно. Това присъствие беше нещо като сянка -някой, който се виеше и шаваше в дъното на ума ѝ.