Изьолт живееше, учеше и работеше тук вече шест и половина години. След като беше избягала от племето си, единствено Матю беше приел да вземе на работа номатско момиче и да го подслони.
Оттогава Изьолт не се беше местила... макар че имаше огромното желание да го направи.
„Мое собствено местенце.“
Сафи беше чувала нишкосестра си да изрича тези думи хиляди пъти. Стотици хиляди пъти. И навярно, ако беше израсла, делейки едно легло с майка си в единствената стая в колибата им като Изьолт, тя също би искала по-голям, по-личен дом за себе си.
И въпреки това... Сафи беше провалила всичките ѝ планове. Беше изгубила и последната им пиестра, а всички стражари във Веняса ги търсеха настървено. Оттук буквално нямаше как да стане по-зле и нито аварийната торбичка, нито скривалището във фара щяха да ги измъкнат от тази бъркотия.
Тя овладя пристъпа си на гадене, дотътри се до прозореца от другата страна на тясната стаичка и го отвори. Вътре нахлу вълна от познатия им, успокоително горещ въздух с дъх на риба. Слънцето тъкмо беше надникнало от изток и глинените покриви на Веняса грееха като огнени пламъци.
Беше красиво и спокойно, а Сафи - богове подземни! - обожаваше тази гледка. Беше израсла сред ветровитите руини в Орхинските планини; щом изпаднеше в някое от странните си настроения, чичо ѝ Ерон я заключваше в източното крило. Животът на Сафи в замъка „Хастрел“ представляваше низ изпочупени прозорци, през които нахлуваше сняг. Ледени ветрове и влажен, усоен мухъл. Накъдето и да се обърнеше, погледът ѝ падаше на дърворезби, картини или гоблени на хастрелския планински прилеп. Гротескно, подобно на змей, създание, стиснало в ноктите си свитък с мотото „Любов и ужас“.
Мостовете и каналите на Веняса обаче винаги бяха окъпани в слънце, пропити от упойващия аромат на развалена риба. В кафенето на Матю винаги беше светло и пълно с хора. По пристаните винаги ехтяха пиперливите, груби ругатни на моряците.
Тук Сафи чувстваше топлината. Тук се чувстваше приета, а понякога - дори желана.
Тя прочисти гърло. Ръката ѝ пусна резето и тя се обърна към Изьолт, която се преобличаше в маслиненозелена роба.
Изьолт кимна към гардероба.
- Може да сложиш резервния ми халат.
- С него обаче това ще си личи.
Тя нави вкоравелия от солта ръкав и отдолу се показа покритата ѝ с драскотини и синини ръка; всичко това щеше да се вижда под късите ръкави, които бяха на мода.
- Значи имаш късмет, че все още пазя... - Изьолт измъкна два черни, тесни жакета от гардероба. - ...тези!
Сафи изви устни нагоре. Жакетите бяха стандартното облекло за всички чираци в Гилдията - а точно тези двата бяха трофеи от първия обир на момичетата.
- Все още съм на мнение, че трябваше да вземем нещо повече от жакетите им, след като ги зарязахме вързани в склада - заяви тя.
- Ами, да, добре. Следващия път, когато някой съсипе пратка коприна и обвини теб, Сафи, ти обещавам да вземем нещо повече от жакети.
Изьолт ѝ подхвърли черната вълнена дреха и тя я улови във въздуха.
Докато се събличаше пъргаво, Изьолт седна на ръба на койката, стисна устни на една страна и поде с равен глас:
- Мислех си... Ако кръвовещият действително тръгне след нас, дали пък гилдмайсторът на коприната не може да те предпази? В крайна сметка технически той се явява твой попечител - живееш в неговата стая за гости.
- Не мисля, че би държал под покрива си беглец - лицето на Сафи потръпна разтревожено. - Така или иначе, не е редно да въвличаме гилдмайстор Аликс в това. Винаги се е отнасял добре с мен, не бих искала да му се отплатя с неприятности.
- Хубаво - рече Изьолт, без да променя изражението си. - Следващият ми план засяга ад-бардовете. Пристигат във Веняса за Срещата за Спогодбата, нали? От името на Карторската империя? Не може ли да се обърнеш към тях за помощ? Все пак родният ти чичо е бил един от тях... Съмнявам се, че дори далмотските стражари са толкова глупави, че да се изпречат на пътя на ад-бард.
При тази идея Сафи единствено затрепери още по-осезаемо.
- Чичо Ерон е позорно изхвърлен ад-бард, Из. В момента цялата ад-бардска бригада го ненавижда, а император Хенрик го мрази повече и от тях.
Презрителният ѝ сумтеж отекна в стените и избарабани по стомаха ѝ.
- И още по-лошо: императорът само чака някакво извинение, за да връчи титлата ми на някой от мазните си лакеи. Убедена съм, че обирът на гилдмайстор е достатъчно основание да го направи.
Почти през цялото детство на Сафи чичо ѝ я бе обучавал като войник; така и се беше държал с нея - поне в случаите, когато беше достатъчно трезв, за да го прави. Щом обаче тя навърши дванайсет, император Хенрик реши, че е време да отпътува за столицата на Картора, за да се образова. „Какво разбира тя от ръководене на земеделци и организиране на жътвата? - беше изревал Хенрик на чичо Ерон, докато Сафи чакаше, свита притихнало зад него. - Какъв опит има Сафия с поддържането на домакинство или плащането на десятъка?“
Императорът се тревожеше най-искрено за последното - изплащането на безбожните карторски данъци. Държеше в обсипаните си с пръстени ръце всички благородници и се стараеше да се подсигури, че е впримчил и нея.
Опитът на Хенрик да докопа още една безропотна домна обаче се беше осуетил, тъй като чичо Ерон не беше изпратил Сафи да учи в Прага с останалите млади благородници. Вместо това я беше отпратил на юг, при гилдмайсторите и възпитателите във Веняса.
Това беше първият и последен път, в който Сафи беше изпитала нещо като благодарност към чичо си.
- В такъв случай - рече Изьолт с отчаян тон и увиснали рамене, - мисля, че трябва да напуснем града. Може да се скрием... някъде, докато това премине.
Сафи прехапа устни. От устата на Изьолт думите „да се скрием някъде“ звучаха лесно, но всъщност очевидният ѝ номатски произход я превръщаше мишена където и да отидеше.
Момичетата бяха опитвали да излязат от Веняса само веднъж - за да идат на гости на свой приятел, - но едва бяха успели да се приберат живи у дома.
Разбира се, тримата мъже в гостилницата, които бяха решили да нападнат Изьолт, не се бяха прибрали по своите домове. Поне не със здрави пищяли.
Сафи се дотътри до гардероба и дръпна рязко вратата, сякаш дръжката беше носът на шлифования измамник. Ако някога - когато и да било - видеше този мръсник отново, щеше да натроши всички кокали в проклетото му тяло.
- Най-големите ни шансове - продължи Изьолт - са през Южния пристанищен район. Там са закотвени далмотските търговски кораби - може да се съгласят да ни вземат, ако в отплата работим. Трябва ли ти нещо от дома на гилдмайстор Аликс?
Тя поклати глава, а Изьолт продължи:
- Добре. Тогава ще оставим бележки на Хабим и на Матю, за да им обясним ситуацията. После... ами, ще се наложи... да заминем.
Сафи безмълвно извади от гардероба една златиста роба. Гърлото я стягаше и не можеше да говори. Стомахът я присвиваше болезнено.
И точно в този миг, докато закопчаваше милиона дървени копчета, а Изьолт увиваше светлосив шал около главата си, в кафенето се разнесе могъщо блъскане.
- Градска стража на Веняса! - долетя приглушен глас. -Отворете! Видяхме ви да прониквате вътре!
Изьолт изпусна въздишка - звукът на дълго, дълго страдание.
- Знам - измуча Сафи и закопча и последното копче. -„Нали ти казах.“
- Хубаво е да си го припомниш.
- Нима ти ще ме оставиш да забравя?
По устните на Изьолт пробяга усмивка, но не беше искрена - на Сафи не ѝ бяха нужни способностите на веровещица, за да го осъзнае.
Момичетата нахлузиха издрасканите си чирашки жакети, а гласът на стражаря проехтя отново.
- Отваряйте! Кафенето има само един вход и изход!