Всъщност един брадат мъж изглеждаше толкова свиреп, че като нищо можеше сам да спаси целия си кораб. Той ръмжеше и се троскаше на всеки нубревненец, който го бутнеше по трапа. Внезапно Сафи съзря триъгълния му вещерски знак - в средата имаше празен кръг.
- Имат огневещерски лечител - рече тя, прегракнала от изненада.
- Може би - промърмори Иврен.
- Не може би - настоя тя. - Виждам знака на ръката му. Току-що мина по трапа на другия кораб.
Иврен се обърна към нея ококорена.
- Сигурна ли си?
- Аха.
Сафи се отдръпна от люка и веригите се отпуснаха. Внезапно прозря как трябваше да постъпи. Планът се нареди в главата ѝ. Знаеше откъде да мине в трюма, как да се промъкне горе и от кои моряци да се държи настрана.
- Можем да стигнем до огневещия - рече тя. - Докато другите са заети, може да го доведа тук.
- Не - Иврен сви устни в мрачна физиономия. - Недопустимо е да качим вражески моряк на този кораб. Това е прекалено - дори за мен. Но можем да обърнем плана ти наопаки и да отведем Изьолт до него.
Тя извади от наметалото си ключ и го вдигна.
- Откъде го взехте? - опули се Сафи.
- Откраднах го от Мерик - рече монахинята със суха усмивка и се изправи на крака. - Свали оковите и събуди Изьолт. Докато се уверя, че хоризонтът е чист, трябва да я изправиш на крака. Ще имаме само един шанс да направим това.
Сафи кимна и стегна рамене. И крака. Най-сетне беше време за действие - и още по-добре, беше свързано с бягане. Точно каквото знаеше да прави отлично.
В дъното на съзнанието ѝ обаче се завъртя неудобна, упорита мисъл: Мерик щеше да побеснее. В крайна сметка излагаше договора му на риск, а вече я беше оковал именно поради това.
Резултатът обаче си заслужаваше... Изьолт си заслужаваше.
Затова тя си пое дъх окуражително и грабна ключа от ръката на Иврен. После, щом монахинята напусна каютата, пъхна ключа в ключалката. Оковите се отвориха със задоволително изщракване.
Мерик прелетя на марстошката бойна галера с такава бързина, че стомахът му изостана. Кълен се носеше до него, почти невидим в бесните вихри на ветровете им. Дори през вихрушката обаче той успяваше да различи Вивия.
С набито тяло и тъмна коса като неговата, тя стоеше до трапа, свързващ марстошката галера с нейния кораб, и ревеше заповеди. Нубревненските моряци превеждаха пленените марсточани от другата страна, след което ги караха да сядат в редици на главната палуба.
Краката му докоснаха земята, но той не укроти магията си. Вместо това се завъртя веднъж и я отприщи по палубата.
Магията се завихри около сестра му и я лашна към него. Тя обаче просто се усмихна и се спусна грациозно до брат си.
- Излъга ме - изръмжа той и дръпна ядно ветроочилата си - за вида на миниатюрата.
- А ти ме излъга за местоположението ѝ.
Мерик долови смътно, че моряците бяха побягнали -сякаш към него се носеше огромна вълна. Магията на Вивия обаче беше бавна, а неговият гняв - всепоглъщащ. Той извади пистолета си и го опря в главата ѝ.
- Не би посмял - изсъска му тя. Чу се плясък и тя се отказа от вълната. - Аз съм ти сестра, както и твоя бъдеща кралица.
- Все още не си кралица. Върни хората на кораба им.
- Не - думата почти се загуби сред вятъра и глъчката. - Нубревна се нуждае от оръжия, Мери.
- Нубревна се нуждае от храна.
Вивия просто се изсмя - грачещ смях, който цял живот му се беше подигравал.
- Задава се война. Престани с тази наивност и помисли за своите сънарод...
Гласът ѝ утихна, щом той зареди пистолета и задейства огневещерското заклинание в него.
- Никога не казвай - изсъска той, - че не ме е грижа за сънародниците ми. Боря се, за да запазя живота им. Ти обаче... Ти ще навлечеш марстошките огньове на главите ни. Постъпката ти е в нарушение на Двайсетгодишната спогодба. Ще те изправя пред визерите и пред крал Серафин за наказание...
- Само дето не нарушавам нищо - тросна му се Вивия и оголи зъби, - затова престани с тези формалности, Мери. Никой не е ранен. Екипажът ми преведе миролюбиво марсточаните на моя кораб - от който ще се откажа в стремежа си да не престъпя Спогодбата.
- Екипажът ти незабавно ще ги преведе обратно. Напускаме този кораб, Вивия, заедно с товара му.
Със сетно усилие на мускули и магия той се завъртя на пети, готов да сложи край на този „миролюбив ескорт“.
- Значи ще кажеш на татко? - викна Вивия. - Ще му кажеш, че си загубил кораба, който той търсеше?
Той се закова на място и се извърна към сестра си. Очите ѝ - тъмни, същите като неговите - блестяха.
- Какво каза?
Тя разкри зъби в широка усмивка.
- Кой според теб поръча миниатюрата, Мери? Всичко това беше по идея и по заповед на татко...
- Лъжи.
Той се хвърли напред и вдигна пистолета...
Въздушната вълна го блъсна. Той залитна, едва не падна, а после си помисли замаяно: „Кълен“.
Втората вълна възстанови равновесието му - както и здравия му разум. Нишкобрат му - където и да беше в момента - най-сетне беше решил да сложи край на нещо, което Мерик изобщо не биваше да подхваща. И никога не би подхванал, ако залогът не беше толкова висок. Това беше сестра му, в името на Ноден.
Кълен изплува на пътя му, изблещил очи на зачервеното си лице.
- Имаме проблем - рече той задъхано. - Сериозен.
Той посочи немощно бизанмачтата на галерата и се отдалечи на бегом.
Мерик се втурна след него. Вивия и баща им излязоха от ума му, погълнати от нов прилив на страх.
- Стори ми се... странно - извика Кълен между глътките въздух, - че екипажът е съвсем малко. Няма начин... този кораб да прекоси Яданско море... с толкова малък екипаж. Затова проверих под палубата - той заобиколи стълбата и я посочи. - Долу имате още хора.
- Не разбирам - надвика Мерик кънтежа на стъпките си. - Какво мислиш? Че част от екипажа е напуснал?
- Именно.
Кълен спря до пречупената бизанмачта. Гърдите му направо се тресяха, но той продължи:
- Мисля... че повечето моряци са се качили... на други кораби. А после тези тук... Ами, виж сам.
Той посочи мачтата, пречупена на нивото на гърдите му, а после - и още нещо: два предмета, облегнати на парапета на няколко стъпки от тях.
Брадви.
Стомахът на Мерик се превърна в стомана.
- Прерязали са мачтите сами. Мамка му. Мамка му. Вивия е попаднала в засада, Къл...
- Адмирале! - гласът на Райбър разцепи притихналия въздух. - Адмирале!
При втория ѝ вик той си даде сметка, че титлата доста му беше втръснала. Всеки път, щом някой я употребеше, върху него се стоварваше огромен товар.
- Четири бойни кораба на хоризонта! Виждат се целите и се носят насам!
Той се опули и погледна Кълен само веднъж. После се хвърли обратно на главната палуба, към сестра си - която продължаваше да ескортира марсточаните на нейния кораб.
Принцът обаче не намери време за гняв или за нови заповеди, тъй като в същия момент Хермин се облегна на парапета на „Жана“ и изрева през шепи:
- Марсточаните са, адмирале! Настояват незабавно да им предадете годеницата на император Хенрик. В противен случай ще ни потопят!
Мерик се спусна към парапета.
- Кого да предам?
- Искат годеницата на императора! - Хермин замълча, в очите му проблесна розовото на магията му, а той добави: -Сафия фон Хастрел!
Целият свят сякаш забави хода си. Вселената сякаш си пое дъх и го задържа. Вълните се движеха бавно като гъста кал, а поклащането на кораба беше наполовина по-бавно.
Сафия фон Хастрел. Годеницата на император Хенрик.
Внезапно всичко, абсолютно всичко се изясни - защо беше избягала от Веняса, защо сигурността ѝ струваше колкото цял договор с Хастрел, защо я преследваше кръвовещ.