Въпреки това умът му не можеше да го побере. Ако тя беше годеница на Хенрик, значи беше и бъдещата императрица на Картора. Както и собственост на Хенрик.
Защо обаче дробовете му се стегнаха от тази мисъл?
По дъските проехтяха стъпки. Появи се Кълен, с огненочервени бузи, на ръба на пристъпа на задух. Ужасяващото прозрение върна нормалния ход на нещата. Мерик го стисна за ръката.
- Добре ли си?
- Бивам - отсече Кълен. - Какво ти трябва?
- Искам да си на „Жана“, за да можем...
Той се поколеба и думите на следващата му заповед внезапно изчезнаха в облака на съмнението.
- За да можем... ? - попита Кълен.
- Да предадем домната - довърши Мерик най-сетне. Не му се нравеше, но с нейния живот щеше да спаси този на мнозина. - Изведи Сафия навън и я предай на марсточаните.
Кълен стисна челюсти. Погледът му потъмня, но не последва спор. Може и да не беше съгласен, но все пак козирува и се зае с изпълнението на заповедта. След миг го нямаше на палубата на марсточаните.
Мерик се завъртя, готов да зареди заповеди за Вивия и за екипажа ѝ, но думите угаснаха на върха на езика му. Нубревненските моряци се спускаха под палубата на марстошката галера; шест вещери се бяха строили в редица, приковали очи във Вивия.
Сред тях бяха и приливовещите на Мерик.
- Съберете ветровете и водите си! - изкрещя Вивия.
Той се понесе напред и с помощта на вятъра си прекоси кораба на един дъх. Стовари се грубо до сестра си.
- Какво, по дяволите, правиш? Като твой адмирал ти заповядах да освободиш марсточаните и да се върнеш на кораба си!
Вивия се изсмя.
- Да, но всички знаем, че за адмирал трябваше да бъда провъзгласена аз. Огледай се, Мери - тя махна към приливовещите. - Изгуби хората на татко, а аз му спечелих цял арсенал.
При тези думи дъхът на Мерик заседна в гърдите му -при прозрението, че наистина беше така. Корабът му, командването му, всичко, към което се беше стремил, се разпадаше пред очите му. Беше му отнето от същата сестра, която винаги го беше мачкала под тока на ботуша си.
- Ще има последствия - каза той тихо, но с отчаяние в гласа, Дори молба. - Някой, някъде ще поиска кръвнина за действията ти.
- Може би - тя повдигна рамене толкова небрежно, че жестът разкри истинските ѝ чувства далеч по-ясно от каквито и да било думи. - Поне аз ще съм защитила народа ни, а също така аз ще бъда онази, която ще постави империите на колене - тя му обърна гръб. - Подгответе прилива, мъже! Отплаваме към Пазачите на Ноден, за да доставим новите оръжия!
Проехтя далечен гръм. Мерик се врътна към хоризонта - към точката, откъдето се задаваха четирите марстошки бойни галери. И откъдето към „Жана“ летяха гюлета. Той едва успя трескаво да запрати ветровете си напред.
Гюлетата цамбурнаха в морето.
Той скочи във въздуха над марстошкия кораб и отлетя на главната палуба на „Жана“. Коленете му пукаха; укроти силата си с едно претъркулване, след което скочи на крака и се развика на Хермин:
- Кажи на марсточаните, че се предаваме! Кажи им да прекратят огъня и ще им предадем домната!
Гласовещият изкуцука на главната палуба, очите му се обагриха в розово и той размърда диво устни.
Мерик огледа кораба и екипажа си и духът му се ободри при вида на липсите. Не всички хора на баща му го бяха изоставили. Собственият му екипаж също беше останал.
Проехтя нов гърмеж. Той се извъртя в паника и опита да събере достатъчно магия, за да възпре залпа на оръдията.
Излезе вятър - но не от него... от Кълен. Помощник-капитанът застана със залитане до него и изстреля магията си навън. Мерик нямаше време да му благодари, нито пък да се тревожи за дробовете му.
- Защо не спират с обстрела? - изрева той на Хермин. -Кажи им, че ще получат момичето!
Хермин заклати глава.
- Казват, че момичето вече не е достатъчно. Искат обратно и кораба си, адмирале.
Хермин посочи марстошката галера с разтреперана ръка.
Въпреки счупените мачти тя се носеше към Нубревна на вълните на приливовещите... А Мерик беше останал без вещери и щеше да се наложи той да плати за всичко.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТ
Изьолт се опомни замаяно с въпроса защо светът вонеше на умряла риба, защо на мястото на тавана имаше облачни лилави небеса и защо ръката ѝ гореше.
От гърлото ѝ се откъсна стон. Тя отвори очи - и на мига изкрещя.
Над нея се беше надвесил мъж, чиято огромна къдрава брада се беше разстлала чак по корема ѝ. Той беше сложил ръце на ранената ѝ мишница. Изьолт не разбра какво прави, но болеше като адските двери.
Тя отново писна и се опита да се измъкне.
- Тихо - прошепна Сафи, стиснала я здраво за рамото. - Той ще те излекува.
- Мускулът се лекува - промърмори Иврен от другата ѝ страна. - Но преди да започне да оздравява, ще се влоши.
Изьолт преглътна едва - гърлото ѝ беше съвсем пресъхнало, - после върна очи на брадатия лечител. В нишките му светеше зелена съсредоточеност, макар че от време на време се долавяха и червените проблясъци на отегчението.
Да, наистина я лекуваше, но не му беше приятно.
В същия момент тя забеляза въжетата около китките му - бяха останали скрити под широките му ръкави. Мъжът беше пленник. Тя се огледа наоколо. Да, още нишки, грейнали от отегчение, с по някой яркочервен оттенък на яд тук-там. Под нишките стояха мъже в редици с униформи като тази на лечителя.
Тя се обърна към Сафи.
- Това корабът на принца ли е?
- Не. Всъщност е този на сестра му...
В далечината проехтя гръм.
- Какво беше това? - изхриптя Изьолт.
Нишките на Сафи се обагриха в ръждива вина.
- Ами... хм... нападнати сме от бойната флота на Марсток.
- Оказва се - рече Иврен със стоманена нотка в гласа, -че приятелката ти е сгодена за императора на Картора, затова марсточаните я преследват.
Нов гръмовен трясък нахлу в ушите на Изьолт. Сафи хвърли трескав поглед в морето.
- Приближават бързо - тя премина на марстошки и се обърна към лечителя. - Побързай, или ще опиташ карауенския ми меч...
- Определено няма да я опита - прекъсна я Иврен.
- ...и карауенската ми камичка.
- Нито пък нея, но... - Иврен също премина на марстошки, - всички ще се издавим, ако не приключиш по-бързо.
Мъжът изсумтя.
- Не мога да работя по-бързо. Проклетото номатче има плът на демонско изчадие.
С ловко движение, твърде бързо, за да бъде предотвратено, Сафи измъкна един нож от ремъка на Иврен и го опря в гърлото му.
- Повториш ли го, си мъртъв.
Очите на мъжа проблеснаха още по-гневно, но той продължи работа с повече старание. Проехтяха нови залпове, но сякаш идваха от хиляди километри. Както и с вонята на мъртва риба и гъделичкането на брадата на лечителя.
Накрая гласът на Сафи надви болката ѝ.
- Приключи ли? Раната излекувана ли е?
- Да, но ще ѝ бъде нужно време, за да се възстанови.
- Но няма да умре ?
- Не. За съжаление. ‘Матска измет...
Гласът му секна и беше заместен от вой. Изьолт усети, че брадата му се вдига от стомаха ѝ.
Зрението ѝ отново се фокусира и разкри Сафи, която блъсна лечителя към останалите моряци.
- Проклет да си - изсъска тя след него. - Пустовещерска гад. Дано пропаднеш през адските двери...
- Достатъчно - намеси се Изьолт.
Тя опита да стане. Иврен клекна ниско и ѝ подаде ръка... не, подаде ѝ нещо в ръката си. Тънка връв с малък болкокамък.
- Това ще притъпи сетивата ти, докато магията на лечителя подейства.
Тя нахлузи връвчицата на дясната ѝ китка. Камъкът оживя и блесна - а болката изчезна. Прилив на сили заля тялото ѝ, тя се изправи и дори успя да се усмихне на монахинята.
Щом обаче се наведе към стъпалата си, в очите ѝ нахлу ярка светлина.
Сребристото лъчение я заслепи напълно - пулсираше и се завихряше наоколо. В него проблясваха жилките на виолетов глад и черна смърт...