Брегът не се различаваше кой знае колко от този северно от Веняса - скалист, назъбен, блъскан от бурното море. На мястото на горите по върха на скалите обаче лежаха големи бели камъни.
- Къде са дърветата? - попита Изьолт.
- Там са си - отвърна Иврен уморено, - но вече не приличат на дървета.
Тя откачи рязко ножницата с ятагана от ремъка си, след което извади мазен парцал от наметалото.
Дъхът заседна в гърлото на Сафи.
- Това не са камъни, нали? - обърна се тя към Иврен. - Пънове са.
- Аха - отговори монахинята. - Когато са мъртви, дърветата не могат да устоят дълго на бурите.
- Защо... защо са изсъхнали? - попита Изьолт.
За миг Иврен огледа изненадано и Сафи, и Изьолт, сякаш за да се увери, че въпросът беше искрен. След като установи, че е така, тя повдигна вежди.
- Цялото крайбрежие беше поразено по време на Великата война. Карторските землевещи отровиха почвата от западната граница до устието на река Тимец.
Лед скова дробовете на Изьолт. Тя погледна Сафи, чиито ужасени нишки се бяха свили навътре.
- Защо не сме чували за това досега? - попита монахинята Сафи. - Учили сме за Нубревна, но... в нашите учебници по история страната е описана като тучна и пълна с живот.
- Защото историята се пише от онези, които печелят войните - отговори Иврен.
- И все пак... - продължи нишкосестра ѝ и извиси глас, а нишките ѝ се разтвориха. - Ако всичко беше лъжа, щях да го разбера.
Тя улови Изьолт за ръката и я стисна толкова силно, че Изьолт усети болка въпреки болкокамъка. Раната ѝ затуптя.
Болката обаче беше ободряваща. Тя я пое, доволна, че я накара да изпъне гръб и да отвори уста. Очите ѝ се спряха на благоговейното, съсредоточено лице, с което Иврен чистеше ятагана си - същия, който беше използвала тя самата. По лъскавата стомана все още лепнеше кръвта на морските лисици.
Докато монахинята търкаше с отработени, сигурни движения, Изьолт изведнъж се замисли колко ли ножа беше изчистила през живота си. Беше лечителка, но и боец - при това поне половината ѝ живот беше преминал във Великата война.
Когато те двете със Сафи почистваха своите остриета, бършеха петна от пръсти и пот - пазеха стоманата от всекидневието.
Когато обаче Иврен... а и Хабим и Матю... дори Гречя... лъскаха мечовете си, те чистеха кръвта, смъртта и миналото, което беше невъобразимо за Изьолт.
- Разкажете ни - рече тя тихо - какво се е случило с Нубревна.
- Карторците започнаха всичко - поде Иврен простичко и думите ѝ затанцуваха по вятъра. - Землевещите им раниха почвата. Седмица по-късно Далмотската империя ни изпрати своите водовещи, за да отровят крайбрежието и реките. Накрая - макар и не по важност - марстошките огневещи изпепелиха източната ни граница до земята.
- Действията им очевидно бяха съгласувани, защото запомнете едно - Ловац така и не падна. През всички векове война Пазачите на Ноден и Водните мостове на Стефин-Екарт ни държаха в безопасност. Затова според мен империите са решили, че ако се обединят за кратко, може и да успеят да ни сринат - веднъж завинаги.
- Но не се е получило - вметна Изьолт.
- Поне не в началото - Иврен спря да чисти и отправи взор в далечината. - Империите съсредоточиха последните си атаки в месеците преди Спогодбата. После изтеглиха армиите и флотите си, но оставиха магията да ни довърши. Отровата се просмука в почвата, плъзна нагоре по реките, а марстошките огньове изгориха цели гори до земята.
- Селяните и земеделците бяха принудени да навлязат в сушата. Колкото се може по-близо до Ловац. Градът обаче вече беше твърде пренаселен. Мнозина загинаха, а оттогава жертвите са нараснали неимоверно повече. Народът ни гладува, момичета, а империите са на крачка от това да ни разгромят веднъж завинаги.
Изьолт премигна. В гласа на монахинята се прокрадна нотка на обреченост, а в нишките ѝ просветна розово примирение.
До нея Сафи изпусна дъха си.
- Мерик наистина се нуждае от този договор - прошепна тя.
Гласът ѝ беше лишен от чувство. Нишките ѝ бяха притихнали, застинали - сякаш беше твърде ужасена, за да изпитва каквото и да било.
- Чичо ми обаче е направил договора невъзможен - без капчица кръв...
Във въздуха се възцари мълчание. Вятърът и виковете на моряците долитаха отдалеч. И изведнъж всичко се промени - светкавично. Заслепяващо.
Сафи отскочи от фалшборда, а нишките ѝ се запремятаха с повече цветове, отколкото Изьолт беше в състояние да изброи. Червена вина, оранжева паника, сив страх, синьо съжаление. Това не бяха крехките разкъсвателни нишки, а яки, здрави съзидателни такива. Всяко чувство, независимо от цвета му, излизаше от нея и се носеше над палубата, сякаш търсеше с кого да се свърже - когото и да било, - някой, чийто чувства да бушуват също като нейните.
Тя се обърна към Изьолт и изрече с глас от камък и лед:
- Толкова съжалявам, Изьолт...
Погледът ѝ се плъзна към Мерик, след това тя повтори:
- Толкова съжалявам, че те въвлякох в това.
Преди Изьолт да я успокои, да каже, че нищо не беше по нейна вина, с ъгълчето на очите си тя долови бяла нишка. Ужас. Тя се извъртя точно в мига, в който застаналият на главната палуба Кълен се закашля. След което се преви.
А после падна.
Изьолт се спусна към него, следвана от Сафи и Иврен. Достигнаха го заедно с някакво момиче с плитки, чиято кожа беше пълната противоположност на мъртвешката бледност на Кълен. Мерик вече беше там. Беше го вдигнал да седне и разтриваше гърба му.
Разтриваше дробовете му, осъзна Изьолт, след като спря на няколко крачки от тях. Сафи се закова до нея. Иврен обаче отиде до Кълен и приклекна.
- Тук съм, Кълен - рече Мерик дрезгаво.
Нишките му горяха със същия яркобял ужас като тези на Кълен.
- Тук съм. Отпусни дробове и въздухът ще се върне.
Помощник-капитанът мърдаше с уста като риба, опитвайки се напразно да поеме въздух. Явно успяваше да издиша, но не беше в състояние да вдиша. Кашлицата, която разтърсваше тялото му, отслабваше с всеки напън.
Опулил очи, с пребледнели бузи, Кълен се обърна към Мерик и поклати глава.
Сафи се отпусна на палубата до тях.
- Мога ли да помогна?
Тя погледна принца, после момичето, а накрая - и Кълен, който се втренчи в нея.
Помощник-капитанът обаче успя единствено да поклати глава, след което обели очи и се свлече в ръцете на Мерик.
Мерик и момичето мигновено го обърнаха по гръб, а принцът отвори широко устата му. После долепи устни до неговите и изпразни пълните си с омагьосан въздух дробове в гърлото на нишкобрат си.
И пак, и пак, без да спира. Цяла вечност - вдишване, издишване, трескави, ужасени нишки... Наоколо се струпаха моряци, макар че проявиха достатъчно разум и не се приближиха прекалено. Сафи стрелна Изьолт уплашено с очи, но тя беше безсилна. Никога не беше виждала подобно нещо.
Внезапно гърдите на Кълен се помръднаха едва-едва. Той дишаше.
Няколко мъчителни секунди Мерик задържа очи върху гръдния му кош, след което се преви на две с облекчение. Нишките му засияха в розовия оттенък на нишкобратята -чисти и бляскави.
- Благодаря ти, Ноден - промърмори той в гърдите на Кълен. - О, Ноден, благодаря ти.
Същото чувство проблесна в нишките на останалите моряци... дори в тези на Сафи и на Иврен.
При все това най-ярко грееха нишките на Мерик и на момичето... а нейните бяха обагрени в чисточервения цвят на сърценишката.
- Нека го прегледам - каза Иврен и положи нежно ръка на гърба на Мерик. - За да се уверим, че не е увредил нещо.
Мерик скочи на крака с разкривено от гняв лице. А нишките му...
Изьолт се стресна от наситеността им.
- Нарушихте заповедта ми! - изкрещя той на леля си. - Изложихте кораба и хората ми на риск! Домната беше единственият ми залог!
Иврен остана неподвижна, със спокойни нишки.
- Имахме нужда от огневещ-лечител за Изьолт. Без него щеше да загине.
- Всички щяхме да загинем! - тросна ѝ се Мерик отново.