Тя не му се възпротиви.
- Изостави поста си, без да се замисляш за останалите!
Нишките на Сафи блеснаха в отбранителен гняв. Тя скочи на крака.
- Вината не беше нейна - просто направи онова, което ѝ наредих аз.
Мерик се врътна към нея.
- Така значи, домна? Значи не си бягала от годеника си? И не си бягала от преследвачите си, така ли, веровещице?
Студ скова стомаха на Изьолт. И мускулите ѝ. Откъде беше разбрал?
„Няма значение?
С тази мисъл тя сви колене, готова да скочи към Сафи. Да я защити...
Докато нишките ѝ не примигнаха в бежово колебание - сякаш се канеше да скрие тази истина от Мерик. Затова Изьолт изобрази на лицето си пълното нишковещерско спокойствие. Нямаше да издаде тайната ѝ.
- Откъде чу този слух? - попита Сафи накрая с равен, предпазлив глас.
- Марсточаните знаят - наведе се Мерик към нея. - Гласовещият им беше така добър да сподели с моя. Отричаш ли?
Светът забави ход и вътрешният спор на Сафи като че се просмука във всичко наоколо. Бризът сякаш отслабна и затихна.
„Не си признавай. Моля те, не си признавай.“
Подозрението, че император Хенрик знае за вещерските способности на Сафи, беше едно, но нямаше нужда и целият останал свят да научава каква беше. Ами ако Мерик решеше да я използва - или да се ожени за нея, какъвто беше планът на Хенрик? Или пък да я убие, преди да попадне в лапите на някой от враговете му?
Нишките на Сафи обаче преминаха от сив страх към наситено, решително зелено и Изьолт изпусна отчаяно дъха си.
- И какво? - изпъна рамене нишкосестра ѝ. - Какво ако съм веровещица, адмирале? Има ли някакво значение?
Той я сграбчи с мълниеносно движение за китките, извъртя я и изви ръцете ѝ зад гърба. '
- Има огромно значение - изръмжа. - Каза ми, че никой не те преследва. Че не си важна особа, а се оказва, че си веровещица, сгодена за император Хенрик.
Той тикна ръцете ѝ още по-плътно до гърба.
Лицето на Сафи се стегна, но когато Изьолт наклони тяло, готова да защити нишкосестра си - да се бие за нея, -тя поклати глава предупредително.
Когато заговори отново, тонът и нишките ѝ бяха стряскащо овладени.
- Реших, че ако научиш коя съм, може и да ме предадеш на карторците.
- Лъжа - Мерик доближи лице на сантиметри от нейното. - Магията ти разпознава кога говоря истината, домна, а аз ти казах, че нямам никакво намерение да те нараня. Искам единствено да осигуря храна за своя народ. Защо е толкова трудно... ?
Гласът му прегракна, той замълча, а аленият гняв в нишките му прерасна в тъмносиня тъга.
- Сега останах без приливовещи, домна, а и марсточаните са по петите ми. Останаха ми единствено корабът, верните ми моряци и помощник-капитанът. Ти обаче насмалко да ми отнемеш и тях.
Сафи отвори уста, за да се възпротиви, но той не беше приключил:
- Можеше да се възползваме от появата на морските лисици и да избягаме. Вместо това едва не умряхме, защото ти не остана в каютата си, както ти беше наредено. Наложи се да те търся, което ни превърна в стръв за лисиците. Безразсъдството ти едва не коства живота на моряците ми.
- Но Изьолт...
- ...щеше да се оправи - Мерик я натисна в гърба и тя изкриви поза. - Бях намислил да намеря огневещ за приятелката ти в мига, щом стъпехме на нубревненска земя. Знаеш, че говоря истината, нали? Вещерските ти способности трябва да ти го издават.
Сафи кръстоса поглед с неговия. После нишките ѝ пламнаха в ослепително синьо разкаяние и гузно червено и тя кимна.
- Така е.
Той отново се поддаде на гнева. Стисна я здраво и нареди:
- Тръгвай!
За пълна изненада на Изьолт Сафи тръгна безропотно. Нишките ѝ се сляха с тези на Мерик и затрептяха в нюанси в още по-ярко червено.
Изьолт отвори устни и вдигна крак, за да я последва. И да попречи на Мерик да осъществи каквото там беше намислил.
Нечия ръка я стисна за китката.
- Недей.
Тя обърна глава. Момичето с плитките клатеше глава.
- Не се меси - рече тя сухо. - Няколко часа в железата няма да ѝ навредят.
- В кое?
Изьолт се врътна рязко... и ѝ призля. Мерик бутна Сафи на земята, хвана я за краката...
И вдигна някакви железните ленти над глезените ѝ.
Огромните окови се затвориха със скърцане, ключалките щракнаха, а Сафи успя единствено да я измери с очи през палубата.
Изьолт отново понечи да иде при нея, но този път един възрастен моряк ѝ препречи пътя.
- Остави я там, малката. Или ш’те затвори и тебе.
Сякаш за да потвърди думите му, Иврен се стрелна напред с вик:
- Не може да постъпваш така с нея, Мерик! Тя е карторска домна! Не е нубревненка!
Принцът се изправи и махна леко на моряците си... макар че очите му останаха приковани в леля му.
- Ти обаче си нубревненка, така че и твоето неподчинение няма да остане безнаказано.
Нишките на Иврен се обагриха в тюркоазена изненада, а двама моряци я сграбчиха и я отнесоха към втори чифт железни крачоли. Докато я наместваха и затягаха оковите, Мерик се обърна, сякаш да си ходи.
- Значи си готов да измъчваш една домна? - извика Иврен. - Ще ѝ сториш нещо, Мерик! Ще съсипеш договора си!
Той застина и се обърна към леля си.
- Налагам наказание, не мъчение. Последиците от неподчинението ѝ бяха известни. Освен това - добави той със смъртоносно спокойствие - що за адмирал... що за принц... щях да бъда, ако не спазвах собствените си закони? Домната оцеля невредима след нападението на морските лисици, така че няколко часа в железата няма да ѝ навредят. Обаче ще ѝ дадат време да помисли за ада, който ни навлече.
- Не беше нарочно - обади се Сафи, заковала очи в него. - Не съм искала да наранявам нито теб, нито Кълен... нито Нубревна. Не знаех за марсточаните - кълна се, адмирале. Чичо ми ме увери, че никой няма да тръгне по петите ми!
Изьолт се изумяваше все повече. Пред очите ѝ нишките над главата над Сафи - както и тези над главата на Мерик -туптяха с някаква сурова, неутолима нужда. Нишките на Сафи се спуснаха към неговите, а те пък се увиха и усукаха около тях.
Пред очите ѝ нейните се измениха - от съзидателни станаха свързвателни.
С две широки крачки Мерик отново се озова до Сафи и приклекна. Вгледа се настоятелно в очите й; тя устоя на погледа му.
- Ако не беше магията на Кълен, всички вече щяхме да сме мъртви. Причината беше безразсъдното ти неподчинение. Това не може да остане безнаказано. Договорът със семейството ти все още е валиден и по един или друг начин ще те закарам до Дейна. След което ще осигуря храна за народа си.
За един... за два удара на сърцето пространството между тях - нишките, горящи между двамата, - лумнаха в една ярка, алена нишка.
Изьолт обаче нямаше време да определи нюанса точно - дали беше уплътняваща се нишка на любовта, или на непростимата ненавист - тъй като цветът избледня, а тя се зачуди дали всичко това не беше плод на собственото ѝ въображение.
Беше почти забавно колко бързо гордо изправената снага на Сафи се озова в капана на железата - като набито куче. Неподвижна. Приклещена. Без изход.
При това без никаква съпротива. Просто се беше подчинила, учудена, че е готова да приеме оковите толкова лесно. Учудена къде се беше загубила способността да нападне. Да побегне. Какво ѝ оставаше от предишния ѝ живот, ако загубеше и умението си да бяга? Къде щеше да иде щастливото съществувание, изпълнено с таро, кафе и мечти?
Всичките ѝ надежди за свобода бяха изпепелени. Нямаше място, което да нарече „свое“ заедно с Изьолт. Нямаше как да избяга от двора на император Хенрик, от кроежите на чичо си Ерон и от живота като веровещица-беглец.
Изьолт обаче беше спасена. Раната ѝ беше излекувана и тя беше спасена. Заради това си струваше, нали ?
Сафи се загледа в нишкосестра си, която се тътреше след Мерик по палубата - умоляваше го с безизразно лице, въпреки погнусата на моряците около себе си. Мерик не ѝ обръщаше внимание; той се покатери на квартердека, зае мястото си на руля и заповяда ветробарабанът отново да подеме ударите си.