Да, защото всичко това беше по нейна вина. Както всичко останало, което се беше объркало в последните два дни, и близката среща на Изьолт със смъртта също беше по вина на Сафи.
А по някакъв начин липсата на обвинение - съзнанието, че Изьолт не я вини - само влошаваше нещата.
Преди устните ѝ да се разтворят и да замънкат извинения, на лицето на Изьолт трепна усмивка. Тя съвсем не беше на място след всичко, което ѝ беше разказала току-що - беше пълна изненада.
- За малко да забравя - имам подарък за теб.
Изьолт извади кожен ремък от пазвата си и го изхлузи презглава.
Сафи се смръщи и мислите и вината ѝ отшумяха.
- Това нишкокамък ли е?
- Да - Изьолт я смуши с левия си лакът. - Рубин.
- Нишкокамъните не служат ли, за да намериш сърценишката си?
- Не само за това. Могат да ти помогнат да намериш когото и да било от нишкоблизките си - Изьолт извади втори камък изпод оцапаната си блуза. - И аз имам, виж. Камъните ще засияят, когато някоя от двете е в опасност. Колкото повече се приближаваме една до друга, толкова по-слаба ще става светлината.
- Кладенците да ме благословят - прошепна Сафи.
Камъкът внезапно като че удвои теглото си в шепата ѝ. Стана двойно по-удивителен под розовите нишки - и хиляда пъти по-ценен. Възможността да открива Изьолт където и да беше... възможността да я предпази от ад като онзи, през който беше преминала снощи... това определено беше подарък.
- Откъде ги взе?
Вместо да отговори на въпроса ѝ, Изьолт рече:
- Този камък ти спаси живота: той ми помогна да те открия на север от Веняса.
На север от Веняса. Където тя беше получила стрела в ръката от собственото си племе. Нищо чудно, че не искаше да говори за това.
Сафи сложи ремъка на врата си.
- Съжалявам - рече тихичко. - Никога няма да ти се наложи да се върнеш при миденците. Никога.
Изьолт се почеса по ключицата.
- Знам, но... къде ще идем, Сафи? Съмнявам се вече да м-можем да се върнем във Веняса.
- Ще идем с принца. В Лейна, за да изпълня условието на договора.
- С принца - повтори Изьолт като ехо. Лицето ѝ остана непроменено, но тя сбърчи нос едва забележимо. - А след Лейна?
Сафи потропа с пръсти по коляното си. Можеше ли да каже нещо, което да накара Изьолт да се усмихне? Имаше ли място, на което нишкосестра ѝ отново би се почувствала в безопасност?
- Какво ще кажеш за Салдоника? - подхвърли тя с глуповата усмивка. - От нас ще излязат страхотни пирати.
Изьолт дори не опита да се засмее. Вместо това носът ѝ се сбърчи и тя се вторачи в ръцете си.
- Майка ми е там. А-аз... не искам да я виждам.
Трижди проклятия на боговете. Разбира се, беше избрала точно мястото, където щеше да иде Гречя. Преди да предложи нещо друго - нещо, което със сигурност щеше да накара Изьолт да се засмее, вратата на каютата се отвори с трясък.
Иврен влезе със залитане. Двама моряци я побутваха в гърба. Монахинята тресна вратата в лицето им, после се дотътри до момичетата... а Сафи не пропусна да забележи, че гръбнакът на Изьолт се изправи на мига. А раменете ѝ се изпънаха.
- Трябва да те прегледам - изграчи Иврен и се отпусна на пода до Сафи. - Имаш синини, домна.
- Дреболия - Сафи прибра крака.
- Синините може и да не болят, но вече не става дума само за теб.
Иврен погледна към люка - движеха се покрай огрения от луната бряг.
- Синината издава пролята кръв под кожата. Не бива да подценяваме условията на договора.
Сафи изпусна дълга въздишка и умът ѝ отново се насочи към Мерик. Принц. Адмирал. Той никога не напускаше изцяло мислите ѝ, а през дългите часове в железата почти не беше мислила за друго. Почти не беше гледала друго освен слепналата му от дъжда коса и решителния поглед, с който направляваше „Жана“ към дома си.
След като Иврен явно прецени, че здравето на Сафи е непокътнато, тя прегледа ръката на Изьолт, а Сафи застана до прозореца и се загледа в приближаващия бряг. Мускулите я заболяха от движението, от усилието просто да стои права. Това обаче ѝ харесваше. Болката пропъждаше студа, мислите за Мерик, ужаса, преживян от Изьолт при племето, както и всичко останало, което беше по-добре да стане забравено.
Навън обаче нямаше кой знае какво. Скални отвеси и пръски от морските вълни, които замъгляваха стъклото. Ако извиеше шия, тя успяваше едва-едва да различи бледата зора в небето.
- Къде сме? - попита тя Иврен.
- В залив, който принадлежи на рода на Нихар - отвърна монахинята. - Държим го в тайна от векове. До днес.
Говореше с леден тон и когато извърна поглед, Сафи установи, че се беше смръщила, докато увиваше нова превръзка около ръката на Изьолт.
- Заливът е недостъпен от сушата - продължи тя, - тъй като е заобиколен от отвесни скали; вътре има място само за един кораб. Така или иначе - тя завърза чистата превръзка и кимна с удовлетворение, - мисля, че скоро ще го видите сами. Адмиралът възнамерява да ни изкара на сушата. Оттук можем да продължим към Лейна пеша.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ
Мерик беше в каютата на Кълен, приковал очи в нишкобрат си. С посивяло лице Кълен масажираше гърди с кокалчетата си и го гледаше от ниската койка. Райбър беше сложила един чувал с брашно зад него, за да повдигне главата и дробовете му; косата и бузите му бяха покрити с бяла пудра. На бледата утринна светлина напомняше мъртвец.
За разлика от каютата, която изглеждаше доста жива.
Самотният сандък на Кълен под прозореца преливаше от обичайния му овладян хаос, а на пода се очертаваше същинска пътека от ризи и бричове до леглото.
- Твърде си зает с четенето, за да сгънеш униформата си? - попита Мерик и се настани на ръба на леглото.
- Е, хвана ме - Кълен хлопна червените кожени корици на книгата си: „Истинската история на Дванайсетте храбреци“. - Не можах да устоя и прочетох отново епическите моменти. Щом се налага да пазя леглото, поне да се забавлявам - той хвърли око на дрехите по пода, после се сви. - Вярно, че е доста разхвърляно.
Мерик кимна отнесено и се облегна на колене. Униформата не го интересуваше; Кълен го знаеше.
- Не би трябвало да се забавим повече от три-четири дни - рече той.
- Не бързай заради мен.
Кълен се опита да го огрее с една от плашещите си усмивки, но опитът му мигом се провали от пристъп на кашлица.
Щом тя отмина, Мерик продължи:
- Ще ида на север до имението и ще потърся Йорис. Не мисля, че ще се възпротиви за Сафия, но Изьолт няма да му се понрави. Никога не е обичал ‘матсите.
- Никога не хареса и леля ти - отрони Кълен внимателно и се облегна на чувала с брашно. - Предполагам, че и тя ще дойде с вас?
- Надали ще успея да я разубедя.
- Е, ако Йорис ти причини затруднения, кажи му - Кълен махна с ръка и хладен порив на вятъра погъделичка Мерик, - че ще го смажа с ураган.
Мерик се смръщи на тази демонстрация на сила, но все пак замълча. От години спореха относно това колко често и колко дълбоко бърка Кълен в магията си; Мерик не искаше и днес да се разделят с този спор.
- Да ида ли до майка ти, докато съм на сушата?
Кълен поклати глава.
- Аз ще я посетя, щом се пооправя. Ако нямаш нещо против.
- Разбира се, че не. Вземи Райбър с теб. За всеки случай.
Веждите на Кълен скочиха високо.
- Ще известя Хермин, че аз съм наредил - побърза да добави Мерик. - Райбър знае как да ти помогне в случай на пристъп... а екипажът го знае. Напълно логично е да дойде с теб. Освен това... - той повдигна вежди и се вторачи в ноктите си; под тях имаше брашно и мръсотия. - Не мисля, че вече има значение дали екипажът ще разбере за вас, или не. С ролята ми на адмирал е свършено, Кълен. От Ловац не ми отговарят и се убеждавам все повече, че Вивия е казвала истината за баща ми.
- Не се учудвам - рече Кълен тихо.
Мерик изсумтя и зачопли нокътя на палеца си. И този спор се точеше от доста време - Кълен смяташе, че поведението на Вивия се насърчаваше от Серафин. Че кралят искаше децата му непрекъснато да се карат.